Гарати не отговори. Не знаеше какво да каже. Наблизо крачеше Макврайс, погълнат в разговор с Олсон. Бейкър и Ейбръхъм се забавляваха с някаква игра на думи наречена „Призрак“. Зачуди се къде ли се е изгубил Харкнес. Никъде не се виждаше. Същото можеше да се каже и за самия Скрам. Че се е загубил от погледа. „Ей, Скрам, мисля, че си допуснал голяма грешка! Жена ти е бременна, Скрам, но това не ти дава никакво предимство пред нас. Седемстотин в банката? Думата бременна не се измерва с трицифрени сметки, Скрам. И нито една застрахователна компания не би застраховала Участник в Дългата разходка.
Гарати хвърли празен поглед към смешния човечец, който размахваше възторжено над главата си сламена шапка.
— Скрам, а какво ще стане ако получиш картон? — предпазливо запита той.
Тънка усмивка се плъзна по устните на Скрам.
— Не и аз. Чувствам се, сякаш мога да вървя вечно. Виж какво, мечтая да учавствам в Дългата разходка откакто въобще съм способен да мечтая. Само преди две седмици извървях без никакво напрежение осемдесет мили.
— Но представи си, че се случи нещо непредвидено…
Скрам завъртя глава.
— На колко години е Кати?
— С една година е по-голяма от мен. Почти на осемнайсет. Родителите й сега са с нея, във Феникс.
На Гарати това му прозвуча сякаш родителите на Кати знаят нещо, за което Скрам не се досеща.
— Сигурно много я обичаш — в гласа му се долови завист.
Скрам отново се ухили, показвайки два реда окаяни зъби.
— Откак се оженихме не съм поглеждал друга. Кати е сладурче.
— И ти се нави на тая работа?
— Ами не е ли забавно? — разсмя се Скрам.
— Не и за Харкнес — изрече кисело Гарати. — Иди го попитай дали му е забавно.
— Ти въобще замислял ли си се за възможните последствия? — намеси се в разговора Пиърсън, като се вмъкна между Гарати и Скрам. — Ами ако загубиш? Трябва да признаеш, че съществува и такава възможност.
— Правиха ми хороскоп точно преди началото и ми казаха, че всички шансове са на моя страна. На моя.
— Сигурно — Пиърсън го огледа мрачно. — А и си във форма, както гледам — самият Пиърсън изглеждаше блед, след дългата нощ на пътя. Той хвърли изпълнен с досада поглед към тълпата, събрала се на паркинга пред супермаркета, покрай който минаваха. — Всички, които не бяха във форма вече са мъртви, или почти мъртви. И все пак — остават още седемдесет и двама.
— Да, но… — Скрам набърчи чело в мъчителен опит да помисли. Гарати почти можеше да чуе как скрибуца машинката в главата му: бавно, мъчително, но в края на краищата — сигурно като самата смърт и неумолимо като данъчен агент. Имаше нещо величествено в тази гледка.
— Момчета, не бих искал да ви обиждам — най-сетне заговори той. — Вие сте добри момчета. Но не сте дошли тук с ясната мисъл за победа и за Наградата. Повечето от вас дори не знаят за какво са дошли. Погледнете Баркович. Той не мисли за Наградата. Дошъл е за да види как умират другите. За това живее. Когато някой получи картон, Баркович получава допълнителна енергия. Но това не е достатъчно. Ще дойде миг и той ще клюмне като изсъхнал лист.
— А аз? — попита Гарати.
Скрам го погледна объркано.
— А-а, хм…
— Не, продължавай.
— Добре, както го виждам ти също не знаеш за какво си тук. И ти си като тях. Продължаваш да вървиш защото те е страх, но… това не е достатъчно. От това човек също се уморява — Скрам погледна надолу и потърка ръце. — И когато дойде умората, е… оттам до картона не е далеч, Рей.
Гарати си спомни за Макврайс, който бе казал: «Когато се изморя… наистина се изморя… е, мисля че тогава просто ще си поседна».
— Доста ще трябва да повървиш за да ме победиш — рече Гарати, но чувстваше, че е под влиянието на последните думи на Скрам.
— Аз — каза с тържествен глас Скрам — съм готов да вървя колкото е необходимо.
Краката им се вдигаха и спускаха на асфалта, носейки ги напред към завоя, после надолу по склона и през железопътната линия, чийто релси блестяха забити в пътя. Минаха покрай една кебапчийница. После отново излязоха в полето.
— Мисля, че разбирам какво е това да умреш — изведнъж заговори Пиърсън. — Сега вече разбирам. Не самата смърт, нея все още не мога да разбера. Но умирането. Ако спра да вървя ще дойде и моят край — той преглътна мъчително. — Като празната лента в края на касетката — Пиърсън вдигна поглед към Скрам. — Може би си прав. Може би това не е достатъчно. Но… аз не искам да умра.
Скрам го гледаше с подчертано презрение.