— Мислиш си, че след като си научил какво е смъртта ще можеш да се спасиш от нея?
Пиърсън се усмихна с мъчителна, фалшива усмивка като човек, който се опитва да запази обяда в стомаха си на борда на люлееща се лодка.
— Точно в този момент това е единственото, което ме кара да вървя — в този миг Гарати почувства дълбоко облекчение, че все още не е стигнал чак до там. Поне засега.
Сякаш за да илюстрира темата, която обсъждаха, едно момче пред тях се строполи на пътя в страшни конвулсии. Тялото му се извиваше, гърчеше и подскачаше като риба на сухо. Крайниците му се мятаха в безразборни движения. От гърлото му се чуваше басово клокочене, едно странно «ааа-ааа-ааа», едновременно животинско и лишено от какъвто и да е разум. Докато Гарати го заобикаляше, една от мятащите се ръце го докосна по крака и той едва подтисна отвращението си. Момчето го гледаше с бялото на очите. От устата му бълваше пяна, която се стичаше надолу по брадичката. Момчето получи второ предупреждение, което разбира се не бе в състояние да чуе или осъзнае и след като изтекоха още две минути, войниците го застреляха като бясно куче.
Не след дълго се изкачиха на нисък хълм, откъдето пред очите им се разкри обширна, незаселена област. Гарати с радост посрещна прохладния вятър, който нежно погали запотеното му тяло.
— Каква гледка, а? — рече Скрам.
Пътят се виждаше ясно на десетина мили напред. Той се извиваше надолу по хълма, после минаваше на зиг-заг през гората, като драсната с въглен черта върху пухкавия зелен килим. Далеч на отвъдния край пътят отново се изкачваше и се губеше в бледо-розовата мъгла на утринната мараня.
— Това трябва да са «Хейнъсвилските гори» — неуверено предположи Гарати. — Гробница за камионите. Леден ад през зимните месеци.
— Никога не съм виждал нещо подобно — каза Скрам. — В цяла Аризона няма толкова много зеленина.
— Наслаждавай се докато можеш — присъедини се към тях Бейкър. — Защото днеска ще е пек. Едва шест и половина сутринта е, а виж само колко е топло.
— Мислех, че от там откъдето идеш сте привикнали с жегата — рече Пиърсън.
— Никога не можеш да привикнеш жегата — отвърна Бейкър и преметна яке през рамо. — Просто свикваш да живееш с нея.
— Бих искал да дигна къща тук — каза Скрам. Той пое с пълни гърди, веднъж, два пъти, развълнувано и шумно като възбуден бик. — Да я вдигна тук, с двете си ръце и всяка сутрин да се наслаждавам на гледката. Двамата с Кати. Може би ще го сторя един ден, след като всичко свърши.
Никой не отговори.
Към 6:45 вече се бяха спуснали в ниското и жегата ставаше все по-осезаема. Гарати свали якето, нави го на руло и го завърза здраво около кръста. Няколко нетърпеливи ранобудници бяха паркирали коли край пътя и ги посрещаха с окуражителни подвиквания, ръкопляскания или размахваха табели.
Пред един доста разнебитен джип се бяха изправили две момичета. Носеха тесни, спортни гащета, моряшки фанелки и сандали на краката. Посрещнаха ги с аплодисменти и закачливи подсвирквания. Лицата на девойките бяха зачервени и възбудени от нещо древно, греховно и — както се стори на Гарати — еротично до безумие. Почувства, че в него се надигат животински желания, че се пробужда някакво агресивно живо същество, което кара тялото му да трепери от треската на възбудата.
Първи не издържа Грибъл — най-радикалнията от всички. Той ненадейно се втурна към момичетата, изпод обувките му се вдигнаха облаци прах. Едно от момичетата се облегна на бронята на джипа, разтвори леко крака и повдигна таза си към него. Грибъл я сграбчи за гърдите. Тя не направи никакъв опит да го спре. Той получи предупреждение, поколеба се за миг и след това се вкопчи в нея и започна да я мачка с ярост и страст — обезумяла фигура с подгизнала от пот бяла риза и кадифени панталони. Девойката го притисна с глезени към себе си и обви шията му с ръце. После двамата се впиха в страстна целувка.
Грибъл получи второ предупреждение, после трето и едва след това — когато от края го деляха не повече от петнадесет секунди — той се отскубна и се понесе в трескав, безумен бяг. Спъна се, падна, скочи и се залюля на пътя, притиснал с ръка слабините си. Изпитото му лице бе пламнало от възбуда.
— Не можах — хлипаше той. — Нямаше достатъчно време, а тя ме искаше, но аз не можах… аз… — той продължаваше да се люшка, хлипайки, стиснал с ръка подутината в слабините си. Думите излизаха от устата му като протяжен вой.
— Нищо де, нали й даде малко тръпка — рече Баркович. — Ще има за какво да разказва утре в предаването за нас по телевизията.
— Затваряй си устата! — изпищя Грибъл. Той продължаваше да чеше подутия си член. — Да знаете само как боли, сигурно съм получил схващане…