— Що не вземеш да напишеш една поема за него? — подвикна Баркович.
— Млъкни, убиецо — отвърна Макврайс. Той поклати глава. — Стария Харкнес, копелето му ниедно.
— Не съм убиец! — изкрещя Баркович. — Ще танцувам на гроба ти, белязано лице! Аз…
Цял хор от гневни викове го заглушиха. Баркович продължи да мърмори под носа си, без да откъсва поглед от Макврайс. Постепенно той ускори крачка и ги подмина.
— Знаете ли с какво се занимаваше чичо ми? — попита ги неочаквано Бейкър. Минаваха през сенчест тунел от надвиснали над пътя дървета. Гарати се мъчеше да забрави за Харкнес и Грибъл и да се съсредоточи върху приятната прохлада.
— С какво? — попита Ейбръхам.
— Беше собственик на погребално бюро — отвърна Бейкър.
— Страхотна работа — без никакъв интерес отсече Ейбръхам.
— Като малък все се чудех… — поде замислено Бейкър, но изглежда се заплете в някакви свои мисли. Той погледна Гарати и се усмихна. Усмивката му беше доста странна. — Чудех се, кой ще погребе него. Както всеки от нас се чуди кой подстригва фризьора, или пък кой оперира хирурга. Разбирате ли?
— Абе хич не е лесно да си хирург — рече лениво Макврайс.
— Разбирате какво имам предвид.
— И така, кой извърши това историческо дело, когато дойде мига? — попита Ейбръхам.
— Да — кимна Скрам. — Кой?
Бейкър погледна нагоре към надвисналите клони на дърветата и Гарати за пръв път видя колко изморен вид има.
«Сигурно всички изглеждаме така» — помисли си той.
— Хайде — настоя Макврайс. — Не ни карай да чакаме. Кой го погреба?
— Това е най-старата шега на света — рече Ейбръхам. — И сега Бейкър ще каже: А какво ви кара да мислите, че е умрял?
— Да, ама наистина е умрял — отвърна Бейкър. — От рак на белия дроб. Преди шест години.
— Пушеше ли? — попита Ейбръхам, докато махаше на четиричленно семейство с котка. Котката имаше каишка на врата си. Беше персийска. Имаше зъл и изморен вид.
— Не, дори и лула не е пушил — каза Бейкър. — Ужасно се страхуваше, че може да хване рак.
— О, за Бога, — изръмжа Макврайс. — и кой го погреба в края на краищата? Хайде казвай, та да се върнем най-сетне към световните проблеми, бейзбола, контролираната раждаемост, или каквото там още ни скимне.
— Мисля, че контролираната раждаемост е световен проблем — отбеляза със сериозен тон Гарати. — Моята приятелка е католичка и тя…
— Казвай! — изрева Макврайс. — Кой погреба дядо ти, твойта кожа?
— Чичо ми. Той ми беше чичо. Дядо ми беше адвокат в Шривпорт. Той…
— Хич не ме е еня — пенеше се Макврайс. — Не ме е еня дали дъртият джентълмен е имал три члена, просто искам да знам кой го е погребал, за да може да продължим.
— Всъщност, никой не го погреба. Той пожела да бъде кремиран.
— О, топки мои спаружени — възкликна Ейбръхъм и после започна да се смее.
— Леля ми изсипа пепелта му в една керамична ваза. Държеше я в къщи, в Бейтън Роуг. Опита се да продължи традицийте на чичовия бизнес — в погребалното бюро — но хората някак не можеха да възприемат една жена за погребален агент.
— Съмнявам се това да е било причината — рече Макврайс.
— Защо?
— Мисля, че по-скоро се е заразила от кутсуза на чичо ти.
— Кутсуз ли? Какво искаш да кажеш? — Бейкър изглеждаше заинтригуван.
— Е, трябва да признаеш, че постъпката на чичо ти не е била кой знае каква реклама за фирмата.
— Кое, че умря ли?
— Не бе — Макврайс изглеждаше ядосан. — Че е поискал да бъде кремиран.
Скрам се изкиска приглушено през запушения си нос.
— Сега те пипна, приятелче — рече той.
— Така си мисли — отвърна Бейкър. Двамата с Макврайс се измерваха с погледи.
— Тая история с чичо ти — обади се с уморен глас Ейбръхъм — вече взе да ми омръзва. И ако ми позволите да отбележа…
В този миг Олсон замоли един от войниците да му позволи да си почине малко.
Той не спря да върви, нито забави ход дотолкова, че да получи предупреждение, но гласът му се издигаше и затихваше, молещ, апелиращ, един безкраен монотонен монолог, от който Гарати почувства, че му настръхва козината. Разговорите утихнаха. Всички се втренчиха с ужасени погледи в Олсон. Гарати страшно искаше Олсон да млъкне, преди да започнат да им се подиграват от публиката. Не му се умираше, но ако това стане искаше хората да не си мислят, че е страхливец. Войниците гледаха през Олсон, над него или около него, с вдървени лица, глухи и неми. Всъщност, не бяха неми — от време на време извикваха по някое предупреждение.
Наближаваше осем и до ушите им достигна мълвата, че след шест мили ще стигнат стотната миля. Гарати беше чел някъде че най-голямото количество Участници, достигнали стотната миля е шестдесет и три. Засега имаше голям шанс да счупят рекорда — групата им все още наброяваше шестдесет и девет. Не че това имаше някакво съществено значение.