Отляво на Гарати, Олсон продължаваше да извива с тъжен глас протяжни молби и от това денят ставаше по-горещ и по-неприятен. Няколко момчета му подвикнаха да млъкне, но той или не ги чу, или не им обърна внимание.
Минаха по един покрит дървен мост, обувките им изтрополиха по тънките греди отдолу. До ушите на Гарати ясно достигаха чуруликанията на лястовиците, които си бяха свили гнезда под покрива. Лъхна ги освежителна прохлада и когато излязоха на другия бряг им се стори, че слънцето забива нагорещени игли в тях.
«Ако наистина мислиш, че е топло, почакай да видиш какво ще стане към обед» — рече си той. — Почакай като слезете в полето. Тогава ще те питам, момче“.
Гарати извика за манерка и веднага един войник дотича при него. Той подаде мълчаливо манерката и побърза да се върне на платформата. Гарати чувстваше, че стомахът му се е свил от глад. Но още не беше девет. Ще трябва да почака дотогава. Проклет да е, ако си позволи да умре на празен стомах.
Бейкър изтича напред, огледа се наоколо за зрители и като не видя никой, смъкна си гащите и клекна на пътя. Веднага получи предупреждение. Гарати мина покрай него и в същия миг Бейкър получи второ предупреждение. След около двадесет секунди Бейкър ги застигна, дишайки задъхано. Все още си закопчаваше панталоните.
— Най-бързото сране в живота ми! — извика на пресекулки той.
— Трябваше да ни донесеш и цветен каталог — изръмжа Макврайс.
— Не мога да издържам дълго без да ходя по голяма нужда — продължи Бейкър. — Има хора дето серат веднъж в седмицата. Аз сера всеки ден. Дори вземам разхлабително.
— Да знаеш, че тези разхлабителни ще ти скапят червата — рече Пиърсън.
— Майната им — намръщи се Бейкър.
Макврайс ненадейно изви глава назад и се разсмя.
Ейбръхъм се приближи към тях за да се включи в разговора.
— Дядо ми никога през живота си не е използвал разхлабително, а живя…
— И ти, гледам, си си водил записки — отбеляза Пиърсън.
— Няма да поставиш под съмнение честната дума на дядо, нали?
— Опазил ме Господ! — Пиърсън завъртя очи.
— Добре. Та дядо ми…
— Виж — прекъсна го с тих глас Гарати. Въобще не го интересуваше темата за разхлабителното — гледаше с любопитство към Пърси как-му-беше-името. Направо се беше втренчил в него, без да вярва на очите си. Пърси лекичко се присламчваше към края на пътя. Вече вървеше по песъчливия банкет. От време на време хвърляше уплашен поглед към войниците на платформата, после поглеждаше крадешком към гъстия параван от дървета, само на десетина крачки от него.
— Мисля, че ще се опита да избяга — каза Гарати.
— Ще го застрелят като куче — отвърна Бейкър. Говореше почти шепнешком.
— Май точно в момента никой не гледа към него — намеси се Пиърсън.
— Тогава, за Бога, не гледайте всички на там, че ще го видят! — сопна се ядосано Макврайс. — Тъпанари такива! За Бога!
През следващите десет минути никой от тях не можа да каже нещо разумно. Разговорът лъкатушеше мъчинелно, всички следяха тайно Пърси и войниците на платформата. Всеки преценяваше мислено разстоянието до гъстата гора.
— Не му стиска — промърмори най-накрая Пиърсън и още преди някой от тях да успее да отговори Пърси закрачи без да бърза към дърветата. Две крачки, три, четири. Още една-две и ще я стигне. Обутите му в дънки крака пристъпваха бавно. Отнякъде повя слаб вятър и разчорли потъмнялата му от слънцето руса коса. Приличаше на разузнавач-скаут, излязъл да поогледа дали наоколо има интересни птичи екземпляри.
Нямаше предупреждения. В момента, в който кракът на Пърси бе пристъпил на банкета, той бе изгубил правото на предупреждения. Още от първия миг войниците го бяха забелязали. Горкият стар Пърси как-му-беше-името, така и не беше измамил никого. Екна гръм и Гарати завъртя поглед от Пърси към войника на платформата. Войникът беше скулптура от чисти, резки линии, пушката — прилегнала в гънката на рамото, главата му — наведена към мерника.
Гарати побърза да погледне към Пърси. Там беше интересното, не беше ли така? Пърси бе спрял на самия ръб на боровата гора. Замръзнал неподвижно на място, той също приличаше на скулптура, както човека, който го бе застрелял. Гарати си помисли, че двамата биха могли да послужат за модел на Микеланджело. Пърси стоеше абсолютно неподвижно под синьото пролетно небе. Едната ръка бе притиснал към гърдите си — както би казал поетът. Очите му бяха разширени, сякаш изпълнени с възторг.