— Ти май ги разбираш тия работи? — обърна се Ейбръхъм към Гарати.
— Донякъде — рече Гарати като гледаше Паркър. — Баща ми беше шофьор на камион преди… преди да си отиде. Много работа и малко пари. Онзи отзад сигурно се е надявал да стигне преди нас. Едва ли щеше да избере този път, ако имаше по-кратък.
— Но защо трябваше да ни показва среден пръст? — настояваше Скрам. — В това няма никакъв смисъл. Но Боже мили, съдбата на скапаните му домати едва ли може да се нарече въпрос на живот и смърт!
— Баща ти заряза майка ти, така ли? — обърна се Макврайс към Гарати.
— Баща ми го отведоха Бригадите — отсече с тих глас Гарати. Ужасно му се искаше Паркър, или някой друг да го предизвика в този момент, но никой не посмя да си отвори устата.
Стебинс продължаваше да върви най-отзад. Едва бе подминал паркинга и едрия шофьор вече скачаше в кабината на камиона. Далеч напред карабините отново пропяха своята тъжна песен. Нечие тяло подскочи, завъртя се във въздуха и се просна безжизнено на пътя. Двама от войниците го извлякоха на банкета. Третият им хвърли чувал от платформата.
— И моя чичо го отведоха Бригадите — с известно колебание заговори Уейман. Гарати забеляза, че езикът на едната му обувка се бе измъкнал изпод връзките и шляпаше напред-назад.
— Само глупаците ги отвеждат Бригадите — произнесе отчетливо Коли Паркър.
Гарати погледна към него, жадуващ да го завладее безумен гняв, после сведе глава и отново загледа пътя. Е, добре, баща му беше глупак. Проклет пияница, който не можеше да задържи и два цента в шепата си, камо ли да скрие от околните своите политически възгледи. Гарати почувства че му призлява от умора.
— Затваряй си вмирисаната дупка — хладно изрече Макврайс.
— Ела ти да ми я затвор…
— Не, няма да си цапам ръцете. Просто ти казвам да млъкнеш, копеле такова!
Коли Паркър бавно се приближи към Макврайс и Гарати. Пиърсън и Ейбръхам се отдръпнаха. Дори войниците се изпънаха на платформата, сякаш готови за назряващата буря. Паркър хвърли дълъг поглед на Гарати. Широкото му лице бе обляно в пот, очите гледаха все така нагло и предизвикателно. После той потупа Гарати по рамото.
— Понякога се изпускам. Не исках да те обиждам. Окей? — Гарати кимна уморено и Паркър премести поглед върху Макврайс. — Да ти пикая в устата, Джек — рече той и избърза напред.
— Какво отвратително копеле — проговори мрачно Макврайс.
— Един дол дренки с Баркович — каза Ейбръхам. — А може би е малко по-добър.
— Освен това — заговори сякаш на себе си Пиърсън — какво значи всъщност да те отведат Бригадите? Каквото и да е, сигурно е по-добро отколкото това което нас ни чака. Не съм ли прав?
— Откъде знаеш? — попита Гарати. — Откъде бихме могли да знаем всички ние?
Баща му беше едър русоляв мъжага с топовен смях, който за Гарати звучеше сякаш се разцепват планини. След като загуби камиона си, той се прехвърли на държавни камиони, в един гараж в Брънсуик. И всичко щеше да е наред, ако Джим Гарати се бе постарал да запази за вкъщи политическите коментари. Защото, когато работиш за Държавата, тя е дваж по-чувствителна към всяка твоя дума и винаги готова да повика Бригадите, ако нещата не вървят на добре. А Джим Гарати съвсем не беше от големите почитатели на Дългата разходка. И така един ден той получи бърза телеграма, а на следващия на вратата позвъниха двама войници и той бе отведен, а жена му затвори зад него вратата с побледняло лице и когато Гарати я попита, къде отвеждат войниците татко, тя го зашлеви през лицето толкова силно, че от устата му потече кръв и започна да крещи: „Млъквай! МЛъквай! Млъквай!“ Гарати повече не видя баща си. Оттогава изминаха единадесет години. Премахнали го бяха от живота с изкусна артистичност. Безшумно, стерилно, пастьоризирано и обезпърхотено.
— Брат ми също имаше проблеми със закона — рече Бейкър. — Не с Държавата, просто със закона. Веднъж открадна кола и избяга с нея чак в Хатизбърг, Мисисипи. Дадоха му две години условно. Сега вече е мъртъв.
— Мъртъв ли? — гласът бе сух, лишен от емоция. Олсон отново се бе приближил към тях. Измъченото му лице сякаш се бе отделило на миля от тялото.
— Сърдечен удар — обясни Бейкър. — Беше само с три години по-голям от мен. Мама все казваше, че той бил нейният кръст на съдбата, но това си му остана единственото прегрешение. Виж с мен не беше така. Близо три години учавствах в нощни набези.
Гарати го огледа отгоре до долу. В умореното лице на Бейкър се четеше срам, но там имаше и достойнство. Слънчев лъч прониза клоните на дърветата и озари лицето му.