— Знам, че можеха да ме отведат Бригадите, но не ми пука. Бях само на дванадесет, когато се забърках в тая работа. Нищо повече от едно момче, което излиза на нощни набези. Умни и патили глави мъдруваха, а на нас ни казваха къде да ходим и какво да правим — ако станеше нещо, Бригадите щяха да отведат нас, а не тях. Реших да се откажа след като една нощ запалихме кръст пред къщата на някакъв негър. Ужасно се изплаших. И ме беше срам. Защо, по дяволите, трябва да се палят кръстове, пред къщите на разни нещастни негри? Мили Боже, мислех че това са неща от миналото! Ами така си е, де — Бейкър поклати развълнувано глава. — Не е редно.
В този миг карабините отново изгърмяха.
— Още един си отиде — рече Скрам. Гласът му прозвуча приглушено и носово. Той изтри носа си с опакото на ръката.
— Трийсет и четири — каза Пиърсън. Той извади от джоба си дребна монета и я прехвърли в другия джоб. — Взех със себе си деведесет и девет монети. Всеки път щом някой получи картон, прехвърлям по една в другия джоб. И когато…
— Това е отвратително! — възкликна Олсон. Той изцъкли подпухналите си очи към Пиърсън. — А къде ти е часовникът на смъртта? Къде са ти вуудуу-куклите?
Пиърсън предпочете да не отвръща. Той обърна засраменото си лице към обширното поле, през което минаваха. Най-сетне събра сили и промърмори:
— Нищо лошо не исках да кажа с това. Нося ги просто за късмет. Това е всичко.
— За мен е мръсно — изграчи Олсон. — Мръсно е, мръс…
— О, стига вече — прекъсна го Ейбръхам. — Ходиш ми по нервите.
Гарати си погледна часовника. Беше осем и двадесет. Четиридесет минути до раздаване на храната. Той си помисли какво неописуемо удоволствие би било да отскочи до една от крайпътните закусвални, които се появяваха периодически, да преметне якето си през облегалката на стола, да вдигне крака на перилата (о, Божичко, какво облекчение!) и да си поръча пържола с лук и пържени картофи, и голяма купа с ванилов сладолед поръсен със сладко от ягоди за десерт. Или може би двойна порция спагети, кюфтета и италиански сусамени хлебчета. И мляко. Голяма кана с мляко. По дяволите всички тези туби и манерки с дестилирана вода. Мляко и пълна трапеза и място, където да се опънеш. Няма ли да е чудесно?
Точно пред тях, край пътя се бе разположило на пикник петчленно семейство — майка, баща, момче, момиче и белокоса баба. Похапваха сандвичи, а в чашите димеше топло мляко с какао. От време на време махаха на Участниците.
— Чудаци — промърмори Гарати.
— Какво каза? — попита Макврайс.
— Казах, че бих искал да седна и да похапна нещо. Погледни тези там. Гадни свине.
— И ти би правил същото — рече Макврайс. Той помаха с ръка усмихнат — запази най-блестящата порция от усмивката си за белокосата баба, която също му махаше, дъвчейки — по-точно би било да се каже преживяйки — някакъв санвдич с яйце.
— Проклет да съм ако го направя. Да седиш и да си похапваш кротичко сандвич, докато ние тук гладуваме…
— Е, чак пък да гладуваме. Само усещаме глад.
— Гладен съм като…
— Духът над материята — изрецитира Макврайс. — Духът над материята, мой млади приятелю — приличаше на неделен проповедник.
— Върви по дяволите. Просто не искаш да го признаеш. Тези хора са животни. Дошли са, за да видят как нечий мозък се пръска по асфалта, ето защо са тук. Няма да имат нищо против, ако това е твоят мозък.
— Не в това е въпроса — спокойно продължи Макврайс. — Нали сам ми каза, че като малък си ходил да гледаш една Дълга разходка?
— Да, но тогава не знаех какво е това!
— Е, значи всичко е ясно, нали? — Макврайс се изсмя късо и зло. — Вярно е, че са животни. Да не мислиш, че току що си открил нещо ново? Чудя се от време на време, как може да си толкова наивен. Не си ли чувал, че френските благородници, обичали да се чукат с любовниците си след като гледат някое гилотиниране. Старите римляни също си падали по половите игри по време на гладиаторски битки. Това е забавлението, Гарати. Нищо ново няма тук — той отново се разсмя. Гарати го гледаше като омагьосан.
— Продължавай — окуражи някой Макврайс. — Финалът е близо. Защо не щурмуваш?
Не се наложи Гарати да се обръща. Разбира се, беше Стебинс. Стебинс, този недохранен Буда. Краката му продължаваха механично да пристъпват, но той не обръщаше внимание, че са подпухнали и с надути сякаш от гной ходила.
— Смъртта е страхотен стимулант на всички апетити — рече Макврайс. — Какво ще кажеш за двете момичета и Грибъл? Искаха до почувстват какво е това да се чукаш с мъртвец. А сега за Нещо Съвършено Ново и Различно. Не знам, дали Грибъл получи нещо от тази история, но те със сигурност получиха. Същото е и с всички останали. Няма никакво значение, дали ядат, пият, или са се проснали на тревата. Всичко това е много по-приятно, когато го правиш докато гледаш край теб да минават мъртъвци. Но дори и това не е най-важното на тази малка експедиция, Гарати. Най-важното е, че те са умниците. Не тях хвърлят на лъвовете. Че не са тези, които се клатушкат, с надежда че няма да им се наложи да серат с две предупреждения над главите си. Ти си глупак, Гарати. И ти и аз и Пиърсън и Баркович, всички ние сме глупаци. И Скрам е глупак, защото си мисли, че разбира нещо, но всъщност нищо не разбира. И Олсон е глупак, защото твърде късно разбра нещата. Те са животни, вярно. Но защо, по дяволите си мислиш, че това ни прави човешки същества?