Той замълча задъхан.
— Това е — продължи. — Накара ме да го кажа. Проповед номер 342 в серия от шест хиляди и т.н., и т.н. Скъси ми живота най-малко с пет часа.
— Тогава защо го правиш? — попита го Гарати. — Щом знаеш толкова много, щом си толкова сигурен, защо го правиш?
— По същата причина, поради която го правят и другите — отвърна Стебинс. Усмихваше се нежно, почти любовно. Устните му бяха напукани, но лицето му изглеждаше все така спокойно, непобедимо. — Всички искаме да умрем, ето защо го правим. Защо иначе, Гарати? Защо иначе?
ОСМА ГЛАВА
Рей Гарати затегна колана с концентратите, твърдо решен да не хапне нищо преди девет и половина сутринта. Още отсега усещаше, че ще му е трудно да спази това решение. Стомахът му се гърчеше и свиваше. Навсякъде около него прегладнели Участници шумно се тъпчеха. Вече двадесет и четири часа бяха на път.
Скрам се ухили на Гарати с уста пълна с трохи и сирене и рече нещо приятно, но нечленоразделно. Бейкър стискаше в ръка бурканче с маслини — истински маслини — и ги пъхаше една по една в устата си като картечница. Пиърсън хрускаше бисквити с крем, а Макврайс дъвчеше замислено сандвич с пилешки пастет. Очите му бяха притворени, сякаш беше погълнат от ужасна болка, или неописуемо удоволствие.
Още двама бяха отпаднали от играта между осем и половина и девет, единият от тях беше Уейн, на който бе заложил бензинаджията. Но въпреки всичко бяха успели да изминат деветдесет и девет мили само с тридесет и шест отпаднали.
„Не е ли чудесно? — мислеше си Гарати, усещайки как устата му се изпълва със слюнка докато Макврайс изтисква последните остатъци от тубичката с пилешки пастет и после я захвърля извън пътя. — Страхотно е! Как ми се иска и останалите да тупнат, още сега.“
Един тинейджър с изтъркани дънки успя да спечели надпреварата с жена на средна възраст и пръв стигна да захвърлената от Макврайс празна туба, която за миг бе изминала историческия преход от предмет за употреба в скъпоценен сувенир. Жената беше по-близо до тубата, но момчето тичаше по-бързо и я изпревари на самия финал.
— Благодаря! — извика момчето на Макврайс, размахвайки в ръка смачканата тубичка. Той изтича обратно при приятелите си, като продължаваше да я размахва. Жената го изпроводи с кисел поглед.
— Ти няма ли да ядеш? — попита го Макврайс.
— Наложих си с воля да потърпя.
— Докога.
— До девет и половина?
Макврайс го огледа замислено.
— Практикуваме самодисциплина, а?
Гарати сви рамене, готов за нови иронични подмятания, но Макврайс го гледаше добродушно.
— Знаеш ли какво? — запита той най-накрая.
— Какво?
— Ако имах един долар… един единствен долар, не се чуди… бих го заложил на теб, Гарати. Струва ми се, че само ти имаш шанс да спечелиш играта.
Гарати се разсмя малко пресилено.
— Ти да не ме урочасваш?
— Какво да правя?
— Да ме урочасваш. Все едно да кажеш на център нападателя, че в този мач гол няма да вкара.
— Ами може и така да се каже — отвърна Макврайс. Той протегна ръце пред себе си. Ръцете му леко трепереха. Макврайс ги гледаше намръщено съсредоточен. В погледа му имаше нещо налудничаво. — Надявам се, скоро да му дойде реда на Баркович — рече той.
— Пит?
— Какво?
— Ако трябва да решаваш отново… ако знаеше предварително какво ще бъде… щеше ли пак да учавстваш?
Макврайс свали ръце и погледна към Гарати.
— Ти шегуваш ли се? Май се шегуваш, а?
— Не, сериозно.
— Рей, не бих го направил дори Майорът да забоде пистолета си в топките ми. Това е най-близкото нещо до самоубийството и единствената разлика е, че самоубийството е далеч по-бързо.