Пътят рязко пое нагоре и тълпата моментално изчезна. Пресякоха четири прелеза с железопътни линии от изток на запад, които хвърляха наоколо металически отблясъци. На върха на хълма, докато пресичаха някакъв стар дървен мост, Гарати успя да зърне в далечината пред тях поредния пояс от гори, който се извиваше от двете страни до гъсто заселените райони, през които тъкмо бяха преминали.
Полъхна прохладен ветрец, който го накара да потрепери. Скрам подсмъркна няколко пъти.
— Май че настивам — рече разтревожено той.
— Както си почнал ще си изцедиш запасите от скорбяла — рече Пиърсън. — Тая хрема е голяма гадост.
— Изглежда, ще трябва да се позагрея малко — отвърна Скрам.
— Абе ти да не си от стомана — възкликна Пиърсън. — Ако аз бях настинал, досега да съм се проснал мъртъв. И без това почти не ми останаха сили.
— Ами просвай се и умирай! — извика през рамо Баркович. — Така ще си запазиш силите!
— Млъквай и продължавай да вървиш, убиецо! — незабавно го контрира Макврайс.
Баркович изви глава към него.
— Защо не се разкараш от гърба ми, Макврайс? Иди да се разхождаш някъде другаде.
— Това е свободен път. Ще вървя където си искам.
Баркович изхъмка, после плю на шосето и продължи напред.
Гарати отвори един от джобовете на колана с хранителни концентрати и си намаза на една бисквита сирене. Стомахът му се сви мъчително при първата хапка и той с мъка се сдържа да не погълне всичките си запаси наведнъж. Истиска в устата си тубичка с пастет и бавно започна да го смуче. После отпи глътка вода и си наложи да спре дотук.
Минаха покрай една дърводелска работилница, откъдето им махаха подредени върху купищата дъски хора, черните им силуети на фона на небето приличаха на танцуващи странен танц индианци. После отново навлязоха в гората и тишината сякаш се стовари върху тях. Тишината, разбира се, не беше абсолютна, някои Участници разговаряха по между си, монотонно бръмчеше отзад двигателят на камионетката, някой се уригна звучно, друг се изсмя, нечий глас зад Гарати продължаваше тихичко да стене. От двете страни на пътя все още бяха подредени зрители, но тълпата от великия „Клуб Сто“ изглежда се бе разкарала и сега всичко изглеждаше съвсем спокойно. Във високите клони на дърветата пееха птички, от време на време подухваше ветрец, който прогонваше за кратко време жегата и караше листата да шумят, сякаш оттам нашепваха с устни изгубени души. На един от горните клони, бе замръзнала в напрегнато очакване кафеникава катеричка, с разперена опашка, стиснала орех в предните си лапички. Катеричката избърбори нещо неразбрано, след това изприпка още по-нагоре и се загуби. Самолет избръмча високо в небето като огромна муха.
На Гарати, всичко това му изглеждаше, сякаш нарочно го бяха подложили на терапия чрез мълчание. Макврайс продължаваше да ломоти в гърба на Баркович. Пиърсън и Бейкър разговаряха за шах. Ейбръхъм дъвчеше шумно и триеше омазнените си ръце в пуловера си. Скрам бе откъснал парче от ризата си и го използваше за носна кърпа. Коли Паркър разкриваше любовните си подвизи пред Уейман. А Олсон… дори не се налагаше да поглежда към него. Олсон просто се мъчеше да привлече всички за съучастници в надвисналата над главата му гибел.
И Гарати започна да изостава, много внимателно и съвсем по-малко (все пак имаше три предупреждения) докато най-накрая се изравни със Стебинс. Панталоните му бяха покрити с прах. Огромни мокри петна се очертаваха под мишниците на ризата му. Каквото и да беше Стебинс, той не беше Супермен. Той погледна за миг въпросително Гарати и след това отново сведе очи към пътя. Върхът на вратния му прешлен бе щръкнал видимо.
— Защо вече не се виждат хора? — поде с колеблив глас Гарати. — Искам да кажа — зрители.
В първия миг му се стори, че Стебинс въобще не възнамерява да отговори. Измина доста време преди той да вдигне глава, да отърси коса от челото си и да отвърне: — Ще има. Почакай малко. Ще са наредени на три редици по покривите, само и само да ни виждат.
— Но нали някой каза, че са заложени милиарди. Чудя се защо отсега не са се наредили в три редици. А и телевизията никаква не се вижда…
— Не й позволяват.
— Защо?
— Защо мен питаш?
— Защото ти знаеш — отвърна уморено Гарати.
— Откъде знаеш?
— Божичко, понякога ми приличаш на гъсеницата от „Алиса в страната на чудесата“! — изпъшка Гарати. — Ти въобще можеш ли да говориш?
— А ти колко дълго би могъл да издържиш, ако от всички страни непрестанно ти крещят? Само миризмата на потни тела ще е напълно достатъчно да си загубиш ума не след дълго. Все едно да изминеш триста мили по „Таймз Скуер“ в новогодишната вечер.