— Но нали не им забраняват да ни гледат? Някой дори каза, че от Олдтаун нататък тълпата става монолитна.
— Нали вече разбра, че не съм гъсеницата — отвърна с тайнствена усмивка Стебинс. — Струва ми се, че по-скоро съм белия заек, не мислиш ли? Само че си забравих златния часовник у дома, а и никой не ме кани на чай. Или, доколкото знам никой не ме кани. Може би това е първото нещо, което ще поискам след като спечеля. И когато ме попитат, какво бих искал да получа за Награда, аз ще отговоря: „Ами, искам да ме поканят у дома на чай“.
— Дявол да го вземе!
Стебинс се усмихна малко повече, но все още това приличаше на тренировки по разпъване на устата.
— Мда, от Олдтаун, или някъде наблизо лудницата ще е пълна. Там вече никой няма да дава пукната пара, за това, че непреодолимо мирише на пот. Ще се излъчва непрекъснат телевизионен репортаж от Оугюста. В края на краищата, Дългата разходка е събитие с национално значение.
— А защо не отсега?
— Твърде рано е — рече Стебинс. — Твърде рано.
Иззад следващия завой отново прогърмяха карабините и един подплашен фазан се надигна от близките храсти, пърхайки ужасено с криле. Гарати и Стебинс излязоха от завоя, но тялото вече бе напъхано в чувал. Бързо обслужване. Така и не видяха кой е бил този път.
— Рано или късно, — заговори Стебинс — настъпва един момент, в който тълпата престава да съществува за теб. Тя престава да бъде както стимул така и съществена част от това, което се случва. Просто изчезва. Същото, предполагам е и с осъдените на смърт, когато ги извеждат на площада за екзекуция. Те заравят глава в пясъка и спират да виждат тълпата.
— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш — отвърна замислено Гарати.
— Ако наистина разбираше, едва ли щеше да изпаднеш в истерия одеве, та трябваше да те спасява приятелчето ти. Но ти изпадна.
— А ти до каква степен си заровил глава?
— А ти?
— Е, това е нещо, което ще трябва сам да откриеш. Разкрий неразкритите бездни на Гарати. Звучи почти като реклама за пътешествие, нали? Зарови се надолу, докато се блъснеш в твърдата скална основа. После започни да се ровиш в самата основа. И най-накрая ще стигнеш до дъното. А след това ще се озовеш навън. Поне аз така си представям нещата. Сега да чуем ти как си ги представяш.
Гарати не отвърна. Точно в този момент, нямаше никакви представи.
Разходката продължи. Жегата нарастваше. Слънцето увисна ниско над короните на дърветата, през които беше прорязан пътя. Сенките им се бяха смалили. Малко преди десет един от войниците хлътна във вратата под платформата и измъкна отвътре няколко рейки, към които бе прикрепено парче брезентов плат. Той разпъна рейките и пъхна най-долната в един отвор на платформата. После се протегна нагоре и завъртя нещо, нещо което тихичко изщрака. Само след миг над главите на войниците се разтвори шарен чадър. Почти цялата платформа потъна в сянка. Тримата войници се наместиха под чадъра.
— Мръсни копелета! — изкрещя някой. — Моята Награда ще бъде вашата публична кастрация!
Войниците не изглеждаха кой знае колко притеснени от тази зловеща заплаха. Те продължиха да следят с безизразни погледи Участниците, като от време на време правеха справки с екрана на компютъра.
— Сигурно после си го изкарват на жените — предположи Гарати. — Когато всичко свърши.
— Уверен съм, че е така — изсмя се Стебинс.
Гарати не искаше повече да разговаря със Стебинс. Поне не в този момент. Стебинс го караше да се чувства неспокоен. Можеше да го възприема на малки дози. Той ускори крачка и остави Стебинс зад себе си. 10:02. След двадесет и три минути ще отпадне първото от трите предупреждения. Колкото и странно да беше, не бе чак толкова уплашен от мисълта, че има три предупреждения. В него продължаваше да живее сляпата увереност, че организъмът Рей Гарати не може да умре. Другите могат, те са само фон във филма за неговия живот, но не и Рей Гарати, главен актьор в нашумелия многосериен филм „Животът на Рей Гарати“. Може би не след дълго най-сетне ще осъзнае погрешността на тази вътрешна увереност — емоционална и интелектуална — може би именно това е онази последна степен на разбиране, за която говореше Стебинс. Тази мисъл му се стори неприятна и той потрепера.
Несъзнателно бе оставил зад гърба си три четвърти от групата. Отново крачеше недалеч зад Макврайс. Бяха се подредили тримата като в индианска нишка: най-отпред Баркович, все още наперен, но в походката му вече се долавяше известна неувереност; след него Макврайс — със сведена глава, стиснал юмруци, левия му крак все така се провлачваше и най-отзад звездата от филма „Животът на Рей Гарати“. „Как ли изглеждам аз отстрани?“ — зачуди се.