Гарати отърка опакото на ръката си в бузата и се заслуша в тихото дращене на кожата в наболата от снощи брада. Сигурно и той не изглеждаше кой знае колко блестящо.
Ускори крачка и се изравни с Макврайс, който му хвърли кос поглед и отново обърна очи към Баркович. Имаше нещо мрачно и неясно в погледа му.
Изскачиха един нисък и напечен от слънцето хълм и след това пресякоха поредния дървен мост. Минаха петнадесет, после двадесет минути. Макврайс продължаваше да мълчи. На два пъти Гарати прочисти гърло, но така и не заговори. Замисли се за това, че колкото по-дълго крачиш в мълчание, толкова по-трудно ти е да го нарушиш. Макврайс сигурно се ядеше, че му бе спасил живота. Съжаляваше, че го е сторил. При тази мисъл Гарати почувства, че стомахът му се свива. Всичко му се стори безнадеждно, глупаво и безсмислено, цялата история дори не беше достойна за съжаление. Той отвори уста, за да запознае Макврайс с мислите си, но миг преди това Макврайс го изпревари.
— Всичко е наред — при тези думи Баркович подскочи и Макврайс добави. — Не за теб, убиецо. За теб вече нищо няма да е наред. Така че, продължавай да се влачиш.
— Да ми ядеш оная работа — изръмжа Баркович.
— Предполагам, че ти създадох известни проблеми — рече с тих глас Гарати.
— Казах ти вече — сметките ни са чисти, пито платено и толкова — отвърна с равен глас Макврайс. — Втори път няма да го направя. Искам да знаеш това.
— Ясно ми е — отвърна Гарати. — Аз само…
— Не ме убивайте! — извика някой. — Моля ви, недейте!
Беше червенокосо момче, привързало пуловера си на пояса. Момчето бе спряло по средата на пътя и хлипаше. В същия миг получи своето първо предупреждение. Изведнъж то се затича към камионетката с обляно в сълзи лице и развети, грейнали на слънцето коси.
— Недейте… не мога… моля ви… майка ми… аз не мога… повече… краката ми… — момчето се вкопчи в ръба на платформата и направи опит да се изкатери. Един от войниците стовари приклада на карабината си върху пръстите му. Момчето извика от болка и се строполи на пътя.
То продължи да крещи, звукът бе толкова висок и силен, че сякаш би могъл да изпочупи всички прозорци, ако наоколо имаше такива.
— Краката миииииииииииииииииииииииииииииииииииии…
— Божичко — прошепна Гарати. — Защо не спре? — но крясъкът продължаваше и продължаваше.
— Съмнявам се, че ще може — отвърна с циничен глас Макврайс — Задните колела на камионетката му минаха през краката.
Гарати погледна натам и почувства, че стомахът му си обръща. Вярно беше. Нищо странно, че червенокосото момче пищеше за краката си. И двата бяха премазани.
— Предупреждение! Предупреждение 38!
— ииииииииииииииииииииииииииииииии…
— Искам да си отида вкъщи — рече с тих глас някой зад Гарати. — О, Боже, как само искам да се прибера у дома!
След няколко секунди пръснаха черепа на червенокосото момче.
— Аз пък смятам да се видя с моето момиче във Фрипорт — натърти Гарати. — Никакви предупреждения, няма дори да я целуна, Боже, как само ми липсва, Исусе, видяхте ли краката му? А те продължаваха да му отправят предупреждения, Пит, сякаш наистина мислеха, че ще може да ходи…
— Още едно момче към Сребърния град се отправи, млади момко — запя Баркович.
Млъкни, убиецо — прекъсна го с отсъствуващ глас Макврайс. — Тя хубава ли е, Рей? Твоята мацка?
— Много е хубава. Аз я обичам.
Макврайс се усмихна.
— Ще се ожениш ли за нея?
— А-да — избърбори Гарати. — Ще станем мистър и мисис Норман Нормал, ще си имаме четири деца, куче коли, краката му, той нямаше крака, те го прегазиха, нямаха право да го газят, това не е по правилата, някой трябва да съобщи за това, някой…
— Две момчета и две момичета — това ли искаш да имаш?
— Да, тя е хубава, ако знаеш как съжалявам, че…
— И първото дете ще се казва Рей младши, а кучето ще си има чиния с написано отстрани името, нали така?
Гарати бавно вдигна глава, като боксьор след тежък удар.
— Ти подиграваш ли се с мен? Или какво?
— Не! — извика Баркович. — Направо ти се изсра в устата, момче! Не го забравяй! Но аз ще танцувам на гроба му и заради теб, не се безпокой — той се изкиска.
— Млъквай, убиецо — рече Макврайс. — Не ти се подигравам, Рей. Хайде, ела да се махнем от този мръсен убиец.
— Пъхни си го отзад! — извика след тях Баркович.
— А тя обича ли те? Твоето момиче? Джен?
— Мисля, че да — отвърна Гарати.