Макврайс бавно поклати глава.
— Всички тези романтични глупости… знаеш ли, истина са. Поне за някой, поне за малко, но е така. И с мен беше така. Чувствах се като теб — той погледна към Гарати. — Все още ли държиш да научиш за белега?
Завиха в поредния завой и отстрани с рев ги посрещна група деца.
— Да — каза Гарати.
— Защо? — той погледна към него, но Гарати бе потънал в себе си.
— Защото искам да ти помогна — рече Гарати.
Макврайс посочи левия си крак.
— Боли ме. От известно време не мога да си мърдам пръстите. Вратът ми се е схванал, а и бъбреците се обаждат. Моето момиче излезе кучка, Гарати. Попаднах на Дългата разходка точно както някой момчета постъпват в Чуждестранния легион. Или, казано с думите на един велик поет на рокендрола — аз й дадох сърцето си, тя го разби, и кой дава пет пари.
Гарати мълчеше. Беше 10:30. Фрипорт бе още далеч.
— Казваше се Присила — започна Макврайс. — Мислиш, че вече всичко ти е ясно? Аз бях първият в нейния живот. Целувах върховете на пръстите й. Дори й четях Кийтс в плевнята, когато времето беше подходящо за това. Баща й отглеждаше крави и вонята на кравешките лайна, да го кажем прозаично, по някакъв странен начин си вървеше с поезията на Джон Кийтс. Може би трябваше да й чета Суайнбърн, когато времето не беше подходящо — Макврайс се изсмя.
— Играеш си с чувствата си — отбеляза Гарати.
— Ах, Гарати, ти си този, който си играе, но това няма никакво значение. Всичко, което помниш е Големият романс, а не ония нещастни моменти, когато си се прибирал вкъщи и си лъскал пръчката само минути, след като си нашепвал в нежното й ушенце за любов.
— Добре, ти си играй по твоите правила, аз ще играя по моите.
Макврайс изглежда не го чу.
— Тези неща, те дори не могат да издържат един нормален разговор — рече той. — Дж. Д. Селинджър… Джон Ноулз… дори Джеймз Къркууд и онзи там — Дон Бредз… всички те заедно унищожиха чувството да бъдеш подрастващ, Гарати. В наше време, едно шестнадесетгодишно момче не е в състояние да обсъжда с околните проблемите на любовта. Единственото, което можем е да мучим като оня тъпанар, Рон Хауърд.
Макврайс се разсмя, в смеха му имаше нещо истерично. Гарати нямаше и най-малко понятие за какво му говори Макврайс. Верен бе в любовта си към Джен и не изпитваше и нотка на съмнение. Краката им продължиха да дращят пътната настилка. Гарати усещаше, че подметката на лявата му обувка се е разшила. Скоро шевовете ще поддадат докрай и тогава ще трябва да захвърли обувката като стара кожа. Някъде зад тях Скрам се закашля мъчително. Това, което тревожеше Гарати беше Разходката, а не проблемите на романтичната любов.
— Но това няма никаква връзка с историята — рече Макврайс, сякаш му бе прочел мислите. — Говоря за белега. Беше през миналото лято. И двамата искахме да се разкараме от къщи, от родителите и от вонята на кравешки фъшкии, която пречеше на Големия романс да разцъфне с пълна сила. Затова се хванахме да работим в оная фабрика за пижами в Ню Джърси. Как ти се струва това, а Гарати? Фабрика за пижами в Ню Джърси. Наехме отделни апартаменти в Нюарк. Страхотен град, този Нюарк, има дни, в които сякаш всички лайна на Ню Джърси се събират в Нюарк. Родителите ни вдигнаха малко пушилка, но като видяха че живеем в отделни апартаменти и имаме добри перспективи за лятна работа, бързо омекнаха. Аз работех с още две момчета, а Прис — с три момичета. Тръгнахме на трети юни с моята кола и още по пътя се отбихме за малко в един крайпътен хотел и се справихме набързо с досадния проблем с девствеността. Чувствах се като истински мъж. Тя не гореше от кой знае какво желание да се чукаме, но искаше да ми достави удоволствие. Мотелът се казваше „Шейди Нук“. Като свършихме, измих се набързо на умивалника и после си изплакнах устата с хартиената чашка на мотел „Шейди Нук“. Всичко беше много романтично, много ефирно. После пристигнахме в Нюарк и потънахме отново във вонята на фъшкии, само дето бяхме уверени, че това са други фъшкии. Закарах я в нейния апартамент и после се прибрах в моя. Следващия понеделник започнахме и двамата в „Плимътската фаблика за нощници“. Не беше като във филмите, Гарати. Миришеше на необработена кожа, моят шеф беше копелдак, а през почивките се забавлявахме да ловим плъхове на кука. Но всичко това нямаше никакво значение за мен, защото бях влюбен. Разбираш ли? Влюбен.
Той се изкашля пресипнало, плю в прахта, отпи глътка вода и повика за нова манерка. Изкачваха се нагоре по склоновете на един полегат хълм и гласът му излизаше на пресекулки от гърлото.
— Прис работеше на първия етаж, където вкарваха онези видиотени туристи, които умираха от желание да видят как се правят пижами. Поне обстановката беше приятна. Стени в меки пастелени цветове, доста модерни машини, еър-къндишън. Прис зашиваше копчета от седем до три. Помисли си само, колко мъже в тази страна носят пижами, на които тя е зашила копчетата. Ето една мисъл, която би могла да стопли и най-леденото сърце.