— Аз работех на петия етаж. Бях мешкаджия. Суровото платно се изсушаваше долу в мазето и после го изпращаха на петия етаж по тръбите с горещ въздух. Като свършат с поредната пратка, отдолу натискаха звънец, тогава отварях капака и отвътре се показваше цял наръч с разноцветни конци. С една вила ги изгребвах, свивах ги във вързопи от по двеста фунта и след това ги нареждах на голяма купчина пред трепалната машина. Там ги разделяха, плетачните машини изплитаха тъканта, после скрояваха пижамите, съшиваха ги и ги сваляха на първия етаж с пастелените стени, където Прис им зашиваше копчета, докато зад стъклото я зяпаха разни глупави туристи… както сега нас ни гледат. Ясно ли се изразявам, Гарати?
— Белегът — напомни Гарати.
— Непрестанно се разсейвам, а? — Макврайс избърса чело, запотен от изкачването и разкопча ризата си. От двете страни на пътя се простираха гори, чак до окичения с планински върхове хоризонт. Върховете се врязваха в небето като нащърбени зъбци на машина. На около десетина мили от тях, забулена в маранята се издигаше пожарна кула. Сребристата лента на пътя се извиваше пред очите им като безкрайно дълга змия.
— В началото и радостите и пришките бяха съвсем като от света на Кийт. Опънах я още три пъти, все на автокиното и миризмата на кравешки фъшкии ни заливаше щедро от близкото пасище. Колкото и да се мъчех, все не можех да измия косата си от конците, които се бяха набили в нея, но най-лошото беше, че тя се отдалечаваше от мен, че се разминавахме, аз я обичах, наистина я обичах, знаех го, но нямаше как да я накарам да го разбере. Дори не успявах да го начукам в нея. Вечно между нас се изправяше тая проклета миризма на фъшкии.
— Проблемът беше в това, Гарати, че фабриката работеше на парче. А това значи, че заплатата е ниска, но прескочиш ли определена граница — получаваш процент. Не бях от най-добрите мешкаджии. На ден правех около двадесет и три бали, но нормата достигаше до тридесет. И това хич не ме правеше по-скъп в очите на другите момчета, защото им развалях работата. Долу в сушилнята Харлън непрестанно трябваше да забавя темпото, защото задържах пълна тръбата. От друга страна, Ралф, който работеше на трепачната машина все трябваше да чака да му подам бали. И всичко това никак не беше приятно. И те се постараха да ми покажат, че не им е приятно. Разбираш ли?
— Да — кимна Гарати. Той изтри с ръка потния си врат и после се избърса в панталоните. Остана мокро петно.
— А, междувременно, долу в шивалнята Прис не си губеше времето. Случвало се е по цели нощи да ми говори за приятелките й и все едно и също. Колко изкарвала тази. Колко онази. И колко изкарвала тя. А тя изкарваше доста. С други думи, открих какво значи да се съревноваваш с момичето, за което искаш да се ожениш. В края на седмицата се прибрах вкъщи с чек за 64.40 и си намазах пришките с одиколон. Тя изкарваше близо деветдесет на месец и ги влагаше в банката със скоростта, с която успяваше да дотича до нея. И когато от време на време предлагах да отидем някъде да се повеселим, както се досещаш, все едно че й предлагах да извършим ритуално убийство.
Не след дълго дори спрях да я чукам. Не бих имал нищо против да казвам, че съм спрял да лягам с нея в леглото, но нито веднъж не си легнахме в свястно легло. Не можех да я заведа в моя апартамент, където обикновено минимум петнадесет пияндета се наливаха с бира, а в нейния също винаги имаше разни досадници — или поне така казваше тя. Не можех да си позволя и повече мотелски стаи, камо ли да й предложа подобни разходи, така че не ни оставаше нищо друго, освен да се чукаме на задната седалка на таратайката. И тя не криеше отвращението си. Виждах го, това ме караше да я мразя… и да я обичам и за това реших да й предложа да се оженим. Точно там. Тя започна да се гърчи под мен, мъчеше се да ме отблъсне, но аз продължавах да настоявам, да или не.
— И отговорът беше не.
— Разбира се, че беше не. „Пит, не можем да си го позволим. Какво ще каже мама. Пит, трябва да почакаме“. Пит това и Пит онова и през цялото време истинската причина бяха нейните пари, парите, които бе изкарала от шиене на копчета.
— Е, не си постъпил чесно.
— Разбира се, че не постъпих честно! — отвърна ядосано Макврайс. — Знаех го още тогава. Исках да я накарам да се почувства като една малка, алчна, егоистична кучка защото тя ме караше да се чувствам некадърник.