Ръката му неволно се вдигна към белега.
— Само дето не се налагаше тя да ме кара да се чувствам като некадърник, защото аз си бях некадърник. С нищо не я превъзхождах, освен с една пишка, дето я завирах от време на време в нея, но дори и тогава не се чувствах мъж, благодарение на нежеланието й да ми откаже по свястен начин.
Зад тях прогърмяха изстрели.
— Олсон? — попита Макврайс.
— Не. Виждам го отзад.
— Ох…
— Белегът — напомни му Гарати.
— Защо не ме оставиш на мира?
— Ти ми спаси живота.
— Майната ти.
— Белегът.
— Сбих се — заговори най-накрая Макврайс след дълга пауза. — С Ралф, момчето от трепачната. Той ми насини окото и после ми каза да се разкарам от фабриката, преди да ми е счупил ръцете. Още същата нощ казах на Прис, че напускам. Тя и сама виждаше на какво приличах. И разбра. Каза, че може би така ще е най-добре. Аз й казах, че се връщам вкъщи и я помолих да дойде с мен. Тя отказа. Тогава й рекох, че не е нищо друго, освен робиня на любимите си копчета и че съжалявам, че съм се срещнал с нея. Направо се задавях от жлъч, Гарати. Казах й, че е глупачка и безчувствена кучка и че не вижда по-далеч от проклетата си спестовна книжка, която стиска в чантата си. Знам, че не беше честно… но във всичко това имаше истина. Много истина. Бяхме в нейния апартамент. За първи път двамата бяхме сами, съквартирантките й бяха излезли. Отишли бяха на кино. Опитах се да я сваля на леглото, но тя ми сряза бузата с ножа за отваряне на писма. Имаше го подарък, от някакъв неин прияттел от Англия. Дръжката бе като глава на мечка. Сряза ме сякаш се опитвах да я изнасиля. Сякаш съм някакъв бацил и ще я заразя. Ясен ли съм, Рей?
— Да, напълно — рече Гарати. Далеч напред край пътя бе спрял огромен фургон с надпис „НЮСМОБИЛ“ на едната страна. Щом приближиха, от покрива започна да ги снима мъж с масивна на вид, професионална кинокамера. Пиърсън, Ейбръхъм и Дженсен мигом се хванаха за топките и започнаха да вирят носове към камерата. Направиха го с такъв невероятен синхрон, че Гарати ги загледа с увиснало чене.
— Плаках — продължи Макврайс. — Плаках като дете. Паднах на колене, сграбчих я за полата и започнах да я моля да ми прости, а кръвта се стичаше на пода. Сцената беше направо отвратителна, Гарати. Тя се задави и избяга в банята. Там повърна. Чувах я съвсем ясно как се напъва. Когато излезе, ми подаде кърпа да си избърша лицето. Заяви, че не иска повече да ме вижда. Плачеше. Попита ме защо съм постъпил така с нея, защо съм я наранил. Каза ми, че нямам право да постъпвам така с нея. Представи си, Рей, аз седях на колене пред нея с разпрано лице, а тя ме питаше защо съм я наранил!
— М-да.
— Излязох навън без да свалям кърпата от лицето си. После ми сложиха дванадесет шева и с това свърши тайнствената история на белега. Доволен ли си?
— И от тогава не си ли я виждал?
— Не — рече Макврайс. — Нямах никакво желание. Изглеждаше ми ужасно малка, ужасно далечна. В този момент, за мене Прис не е нищо повече от прашинка на хоризонта. Тя наистина не беше в ред, Рей. Имаше нещо… може би от майка й, тя също беше побъркана на тема пари. Ужасно неприятна персона. Е, нищо, казват, че разстоянието стеснява перспективата. Вчера сутринта Прис все още бе нещо важно за мен. Сега е нищо. Тази история, която току що ти разказах, мислех че ще ме боли. Но не ме боля. Освен това, мисля, че тя няма нищо общо с въпроса какво търся тук. Просто в един момент ми се стори подходящо извинение.
— Какво искаш да кажеш?
— Защо си тук, Гарати?
— Не знам — гласът му беше механичен, като на кукла. Фрики Д’Алесио не можеше да вижда идващата към него топка — нещо не беше наред с очите, нарушена бе дълбочината на възприятието — и топката го удари по челото. После се наложи да го шият. А при друг случай (но кога бе това — всичко му изглеждаше толкова объркано) удари най-добрия си приятел с приклада на пушката. Може би и той носи белег, също като Макврайс. Джими. Двамата с Джими си играеха на доктор.
— Не знаеш — рече Макврайс. — Умираш, а не знаеш защо.
— Няма никакво значение, след като си умрял.
— Да, може би — отвърна Макврайс. — Но има още едно нещо, което трябва да знаеш, Гарати, за да не ти се стори безсмислено всичко.
— Какво е то?
— Как, че са те измамили. Да не искаш да кажеш, че не знаеш, Рей? Наистина ли?
ДЕВЕТА ГЛАВА
„Много добре, Нортуестърн, а сега идва ред на най-трудния въпрос, който носи десет точки“.
В един часа на обед Гарати направи поредната равносметка.
Изминати сто и петнадесет мили. Намираха се на четиресет и пет мили северно от Олдтаун, на сто двадесет и пет мили от столицата на щата — Оугюста, на сто и петдесет мили от Фрипорт (или повече… Гарати изведнъж се уплаши, че между Оугюста и Фрипорт са повече от двадесет и пет мили) и вероятно на двеста и тридесет мили от границата с Ню Хемпшир. Поне до момента, преобладаващото мнение бе, че Разходката ще стигне дотам.