Осемдесет. Осемдесетосемдесетосемдесет. Звучеше като налудничава песничка.
— Нихога досега не ми е било толкофа корещо — избоботи през запушения си нос Скрам. Лицето му беше зачервено и обляно в пот. Той бе съблякал ризата си и сега вече беше гол до кръста. Потта се стичаше надолу по гърдите му на малки ручейчета.
— По-добре си сложи ризата — рече Бейкър. — Привечер може да се простудиш. И тогава наистина ще си хванеш белята.
— Проклета гжега — рече Скрам. — Напрафо искарям.
— Ще вали — Бейкър вдигна глава и огледа небето, на което не се виждаше никакво облаче. — Трябва да завали.
— Това на кого го казваш — намеси се Коли Паркър. — Никога през живота си не съм попадал в по-скапан щат от тоя.
— Щом не ти харесва защо не си идеш у дома? — попита Гарати и се изкиска с глупава усмивка.
— Напъхай си го отзад.
Гарати се насили да отпие само няколко глътки от манерката. Страх го беше да не получи водни крампи. Това ще е ужасно неприятен начин да напусне играта. Веднъж вече бе получавал и това му стигаше да ги запомни за цял живот. Случи се докато помагаше на съседите — Еулсови — да си приберат сеното. В плевнята беше непоносимо горещо, бяха се подредили в индианска нишка и си подхвърляха един на друг седемдесет и пет фунтовите бали слама. Гарати допусна тактическа грешка като изпи близо три кани леденостудена вода, която мисис Еул бе донесла. Последва остра пронизваща болка в гърдите, главата и корема, краката му се подгънаха, той се строполи върху купищата слама и оттам тупна в каросерията на камиона. Мистър Еул го придържаше за раменете, докато Гарати повръщаше от каросерията долу на земята. Чувстваше страхотна слабост, всичко го болеше. После го изпратиха у дома — момче, което не бе издържало на първия тест за мъжественост. Прибра се целия покрит със слама. Докато вървеше към къщи, усещаше как слънцето блъска в оголения му врат като десетфунтов чук.
Той потрепера конвулсивно и почувства, че го заливат горещи вълни. Болката зад очите рязко се увеличи… колко малко го делеше от ръба на пропастта.
Гарати хвърли поглед на Олсон. Олсон беше тук. Езикът му изглеждаше направо черен. Лицето му беше мръсно. Очите му се взираха невиждащо. Поне не съм като него. Мили Боже, поне не съм като него. Моля те, не искам да си отивам по този начин.
— Тая жега ще ни довърши — обяви мрачно Бейкър. — Няма да стигнем до Ню Хемпшир. Готов съм да се обзаложа.
— Преди две години имаше суграшица — рече Ейбръхам. — Тогава стигнаха чак отвъд границата. При това четирима.
— Да, но с жегата е по-друго — обясни Дженсън. — Когато ти е студено можеш да вървиш по-бързо и да се стоплиш. Но когато ти е горещо и вървиш по-бавно… най-много съвсем да изстинеш. Нали е така?
— Няма справедливост — гневеше се Коли Паркър. — Защо, по дяволите, на преместят маршрута на Разходката през Илинойс, където е по-равно?
— Аз мпредмпочитам Мбейн — избоботи Скрам. — Сашто кълнеш толкофа мноко, Паргър?
— А ти защо непрестанно си бършеш мръсния нос? — попита го Паркър. — Защото съм си такъв, ето защо. Някакви възражения?
Гарати погледна часовника си — беше спрял на 10:16. Изглежда бе забравил да го навие.
— Някой да има точно време? — попита той.
— Чакай аз — Пиърсън примижа към часовника си. — Единадупи се без петнагъзи се, Гарати.
Всички се разсмяха.
— Хайде, казвай — повтори Гарати. — Часовникът ми е спрял.
Пиърсън погледна отново.
— Два и две минути — той вдигна поглед в небето. — Още дълго няма да залезе слънцето.
Слънцето беше увиснало безжалостно над гористия хоризонт. Все още беше далече оня час, в който лъчите му ще почнат да хвърлят дълги сенки на пътя. На Гарати му се стори че далеч на юг небето е посивяло, сякаш се задаваше буря, но после реши че е сметнал желаемото за действително. Ейбръхам и Коли Паркър обсъждаха апатично предимствата и недостатъците на четирицилиндровите карбуратори. Никой от останалите не беше предразположен за приказки и затова Гарати отстъпи към края на пътя, като помахваше от време на време на ентусиазираните зяпачи.
Участниците вече не бяха така пръснати на пътя, както в началото. Авангардът се виждаше съвсем ясно — най-отпред вървяха две високи момчета, привързали кожените си якета на кръста. В слуховете, за тях се казваше, че двамата били любовници, но Гарати вече вярваше на слуховете, колкото вярваше, че Луната е направена от зелено сирене. Момчетата нямаха оня преднамерено женствен вид и по нищо не се отличаваха от останалите… всъщност, едва ли това имаше някакво отношение по споменатия въпрос. Нито пък му влизаше в работата. И все пак…