Точно зад двете момчета вървеше Баркович. По петите го следваше Макврайс, без да го изпуска от очи. Жълтата шапка се полюшваше все така предизвикателно от задния джоб на Баркович и той с нищо не показваше, че е на път да свърши скоро. Гарати си помисли, че от двамата Макврайс изглеждаше доста по-близо до края на силите си.
Зад Макврайс и Баркович крачеше рехава групичка от седем-осем момчета, една от ония групи, които непрестанно се образуваха и разпадаха по време на Дългата разходка. После идваше една съвсем малка група и след това бяха Скрам, Пиърсън, Бейкър, Ейбръхам, Паркър и Дженсън. Неговата група. В началото имаше и други, но сега вече с мъка си спомняше имената им.
Зад тях се бяха оформили две групи, а между отделните групи се бяха разпръснали в безпорядък самотниците. Някои от тях, подобно на Олсон, бяха потънали в себе си, сякаш вървяха в кататонен ступор. Други, между тях и Стебинс, просто предпочитаха собствената си компания. Но почти всички имаха едно и също, болезнено напрегнато изражение на лицето. Гарати вече добре познаваше това изражение.
Дулата на карабините се насочиха към един от самотниците, който Гарати по случайност разглеждаше в този момент. Беше дребно на ръст, но добре развито момче, облечено с пропит от пот зелен потник. Гарати имаше чувството, че същото момче получи последно предупреждение преди около половин час. Момчето хвърли ужасен поглед на войниците и ускори крачка. Карабините изгубиха злокобния си интерес към него, поне за момента.
Внезапно Гарати почувства съвсем безпричинно повдигане на духа. Едва ли им оставаха повече от четиридесет мили до Олдтаун и цивилизацията — ако въобще можеше да се каже, че четиридесет мили са малко, или че Олдтаун е цивилизация. Вероятно ще са там късно тази нощ, за да излязат на главната магистрала. В сравнение с този път магистралата ще е направо летище. На магистралата можеш да си вървиш бос по тревистата ивица по средата, стига да искаш, разбира се. Да чувстваш хладината под краката си. Исусе мили, това ще е направо чудесно! Той обърса чело с опакото на ръката си. Може би все пак нещата ще се уредят. Оловносивата стена сякаш беше по-близо и наистина приличаше на буреносни облаци.
Карабините се насочиха надолу и Гарати дори не можа да подскочи от изненада. Момчето със зеления копринен потник получи картон и сега лежеше с очи вперени в слънцето. Дори смъртта не беше чак толкова лоша — може би. Всички, дори и Майорът, рано или късно ще се изправят лице в лице с нея. Така че, в края на краищата — кой кого е измамил? Той си отбеляза наум, да използва този довод при следващия разговор с Макврайс.
Гарати застъпва малко по-бодро и си обеща да помаха на първото хубаво момиче, което види край пътя. Но преди да се покаже първото хубаво момиче, край пътя се появи дребният италианец.
Беше направо като карикатура на италианец, с ниския си ръст, смачканата шапка и засуканите мустаци. Махаше възторжено с ръце, ухилен широко, с блеснали на слънцето невероятно бели и невероятно квадратни зъби.
Точно до пътя беше спрян фургон с вдигнати отстрани кепенци и спуснат на крака плот. Плотът беше гъсто посипан с едри буци лед и между тях като разцъфнали петунии надзъртаха яркорозови резани диня.
Гарати усети, как стомахът му направи двойно салто, като някой цирков скачач. Отгоре на фургона пишеше с едри букви:
ДОМ Л’АНТИО ОБИЧА ВСИЧКИ УЧАСТНИЦИ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА.
ДА ВИ Е СЛАДКО МОМЧЕТА!
Няколко от Участниците, между които Ейбръхам и Коли Паркър се втурнаха към фургона. Всички получиха предупреждения. Движеха се с повече от четири мили в час, но в неправилна посока. Дом Л’Антио ги видя че идват и се разсмя с чист, жизнерадостен смях. Той плесна с ръце, загреба в шепи парчета лед и резани диня и заобиколи плота за да посрещне Участниците. Гарати почувства, че устата му пресъхва от желание. „Няма да му позволят — повтаряше си той. Както не позволиха на продавача на безалкохолни напитки“. И след това: „О, Божичко, колко ли е вкусно само! Защо поне този път не ни оставят? Откъде ли е намерил дини по това време на годината?“
Участниците се прилепиха към жълтите въжета, които ограждаха пътя и тълпата от двете страни на фургона пощуря от радост. Чуха се втори предупреждения и миг по-късно изникнаха сякаш от земята трима щатски полицаи за да попречат на Дом в замисленото дело. Гласът на Дом надви шума на тълпата: