— Какво значи това? Защо да не мога? Това са си мои пъпеши бе, ченге просто! Ще ги давам на когото си искам, ясно ли ти е? Хей! Какво правиш? Разкарай се оттук, задник вмирисан!
Един от полицаите се пресегна да бутне парчетата диня в ръцете на Дом. Другият го заобиколи и блъсна вдигнатите кепенци на фургона.
— Копелета мръсни! — изкрещя с цяло гърло Гарати. Викът му полетя в ясния ден като стъклено копие, един от полицаите се извърна изненадан към него и се изцъкли като куче, което го душат.
— Вонящи копелета! — продължи да крещи Гарати. — Бих искал и досега да гниете в утробите на майките си, курвенски синове!
— Давай, Гарати! — извика някой и това разбира се беше Баркович, ухилен като сцепена зелка и размахващ заплашително юмручетата си към щатските полицаи. — Кажи им…
И в този миг всички започнаха да крещят, а полицаите съвсем не бяха подготвени като войниците от Дългата разходка, които зад гърба си имаха дългогодишна служба в Националните Бригади. Лицата им пламнаха от срам, но въпреки това те продължиха да избутват Дом встрани от пътя.
Дом или забрави познанията си по английски, или реши че не си заслужава усилието. Той започна да ниже сочни италиански псувни. Тълпата освиркваше полицаите. Една жена с голяма сламена шапка на главата запрати транзистора си по тях. Транзисторът прасна един от полицаите по главата и му катурна фуражката. Гарати внезапно изпита съжаление към него, но въпреки това продължи да крещи. Просто вече не можеше да спре. Зачуди се откъде му е дошла на ум думата „курвенски синове“, не можеше да си спомни да я е срещал преди където и да било.
И тъкмо когато изглеждаше, че Дом Л’Антио ще се изгуби от погледите им зад фургона, дребният италианец внезапно се провря между полицаите и се втурна назад. Тълпата се разтвори пред него и после мигновено се затвори — за да попречи на преследвачите му. Един от полицаите го препъна с крак, после се хвърли напред, сграбчи го за краката и го събори. В последния миг преди да загуби равновесие Дом хвърли напред стиснатите в ръка резани диня.
— ДОМ Л’АНТИО ВИ ОБИЧА ВСИЧКИ!
Тълпата ревеше като обезумяла. Дом се просна в прахта и миг по-късно ръцете му бяха оковани в белезници. Резанчетата диня полетяха във въздуха над главите им, Гарати вдигна триумфално ръце и извика радостно, когато видя как Ейбръхам сграбчва едно от тях.
Някои от останалите получиха трето предупреждение докато се навеждаха да вдигнат разхвърляните по шосето резанчета, но колкото и странно да бе — никой не беше застрелян, въпреки че поне пет-шест момчета успяха да докопат парчета диня. Всички Участници ръкопляскаха възторжено за умелия пробив, единодушно проклинаха войниците и се уверяваха един друг, че са зърнали макар и мимолетно огорчение на иначе каменните им лица.
— Обичам ви всички! — извика Ейбръхам. Ухиленото му лице бе изпоцапано със сок от диня. Той изплю няколко динени семки.
— Проклет да съм — щастливо подскачаше Коли Паркър. — Проклет да съм, ако не го сторя — той заби нос в парчето диня, загриза го лакомо и изведнъж го счупи на две. После хвърли половината на Гарати, който от изненада щеше да падне.
— Ето и на теб, селски хитрецо! — извика Коли. — Да не кажеш после, че съм бил стиснат!
Гарати се разсмя.
— Майната ти! — отвърна той. — Динята беше толкова студена, студена. Част от сока му влезе в носа, друга част потече по брадата, но, сладки небеса, какво удоволствие беше да се стича този нектар в гърлото!
С мъка се спря на половината. — Пит! — Гарати му подхвърли остатъка.
Макврайс го сграбчи с ловкостта на опитен, закален в десетки междуколежански съревнования бейзболист. Той се ухили на Гарати и сдъвка парчето.
Гарати се огледа и почувства как в гърдите му се надига някаква буйна, необуздана радост, която го караше да подскача, да вика и да тича в кръг наоколо. Почти всеки от тях бе получил по парченце диня, пък макар и съвсем малко да бе то.
Стебинс, както обикновено правеше изключение. Той гледаше надолу към пътя. Нямаше нищо в ръцете му, на лицето му не се виждаше усмивка.
„Майната му“ — помисли си Гарати. Но въпреки това, радостта му понамаля. Отново почуства познатата тежест в краката. Не беше въпросът в това, че Стебинс не е получил нищо. Нито дали е искал да получи. Въпросът беше в това че Стебинс не се нуждаеше.
2:30 следобед. Бяха изминали сто двадесет и една миля. Оловносивите облаци изглеждаха по-близо. Отнякъде подухна хладен ветрец, който за нагорещената му кожа бе като вледеняващ полъх. „Скоро ще вали — помисли си Гарати. — Чудесно“.