— Леля ми Хети има девет деца. Девет, Гарати. Четири от тях е погребала със същото изражение на лицето. Така е погребала и младостта си. Има хора, които се радват на смъртта на другите. Не мога да го разбера това, а ти?
— Не — поклати глава Гарати. Бейкър внясаше в него душевен смут. Бурята търкаляше шумно своите воденични камъни по небето.
— А тази твоя леля Хети още ли е жива?
— А-ха — Бейкър погледна нагоре. — Сега е у дома. Сигурно се полюшва в стола си на верандата. Напоследък не ходи много. Само седи, люлее се и слуша новините по радиото. И се усмихва с тази нейна усмивка — Бейкър отри ръката си в лъкатя. — Някога да си виждал как котката изяжда малките си, Гарати?
Гарати не отговори. Във въздуха се усещаше електрическо напрежение, бурята беше надвиснала над тях, но имаше и още нещо неуловимо. Гарати не можеше да определи какво. Затвореше ли очи, от мрака го гледаше с немигащ поглед не друг, а Фрики Д’Алесио.
Най-накрая той рече на Бейкър:
— Във вашата ферма всички ли се занимавате с учението за смъртта?
Бейкър отвърна с бледа усмивка.
— Да ти призная, от малък мечтая да постъпя в училище за погребални агенти. Добра професия, погребалните агенти се хранят добре дори по време на криза.
— Аз пък от малък мечтая да се заема с производството на подлоги — рече Гарати. — И да завържа контакти с кина, старчески домове и прочие. Сигурна работа. Как мислиш, колко фабрики за подлоги има в страната?
— Не мисля, че още ми се иска да стана погребален агент — продължи Бейкър. — Но това няма значение.
Небето се разцепи от ослепително ярка светкавица. Последва оглушителен гръм. Вятърът ги блъсна в лицата. По небето заплуваха облаци като пощуряли корсари в ебонитовото море на кошмара.
— Идва — рече Гарати. — Идва, Арт.
— Някои хора казват, че не им пука — каза неочаквано Бейкър. — „Аз искам да е нещо простичко, Дон.“ Ето какво му казват. На чичо ми. Но на повечето от тях им пука. Чичо обичаше да ми го повтаря. Те казват: „Един обикновен дъбов ковчег ми стига“. Но накрая винаги избират луксозния модел… с оловни стени, ако могат да си ги позволят. Много от тях дори включват каталожния номер на избрания модел в завещанието си.
— Но защо? — попито Гарати.
— По нашия край почти всички мечтаят да ги погребат в мавзолей. Над земята. Не искат да са под земята защото при нас подпочвената вода е много плитко. Влажно е и всичко гние ужасно бързо. Но пък погребат ли те над земята, не те оставят на мира плъховете. Охранени луизиански плъхове. Гробищни плъхове. Прояждат дървения ковчег сякаш е шоколадова пръчица.
Вятърът ги спираше с невидими длани. На Гарати му се искаше бурята да е вече отминала. Чувстваше се като в някаква умопобъркана въртележка. С който и да заговори, накрая стигаха до една и съща тема.
— Проклет да съм ако го направя — заяви той. — Да хвърля петнадесет хиляди долара само за да държа плъховете на разстояние когато пукна.
— Не знам — рече Бейкър. Очите му бяха притворени, имаше заспал вид. — Винаги първо се насочват към най-меките части, ето какво ме притеснява. Почти ги виждам как прокопават дупка в моя ковчег, все по-голяма и по-голяма докато накрая се проврат през нея. И веднага след това се насочват право към очите, като пчели към мед. Изяждат ми очите и аз ставам част от плъховете. Не е ли така?
— Не знам — Гарати беше отвратен.
— Не, благодаря. Предпочитам онзи ковчег с оловните стени. И никой друг.
— Е, този избор се прави само веднъж в живота — Гарати избухна в смразяващ кръвта кикот.
— Съвършено вярно — съгласи се надуто Бейкър.
Съвсем наблизо блесна още една светкавица и във въздуха се разнесе мириса на озон. След миг бурята налетя върху тях. Но този път не беше дъжд. Беше градушка.
За не повече от няколко секунди върху им се изсипаха тонове градушка, ледените парчета бяха с големина на дребни камъчета. Разнесоха се болезнени викове, Гарати побърза да прикрие лицето си с ръце. Вятърът виеше подивял в ушите им. Градушката блъскаше по асфалта, по лицата и телата им.
Обхванат от паника, стиснал ужасено очи, Дженсън се понесе в безумен бяг, като се препъваше, блъскаше се в околните и се въртеше постоянно в кръг. Най-накрая излезе извън пътя и войниците от камионетката изстреляха поне една дузина куршуми през градушката — за по-сигурно. „Сбогом, Дженсън — помисли си Гарати. — Искрено съжалявам, човече“.
После градушката постепенно се разреди от гъсти порои дъжд, които пронизваха хълма, по който се катереха, късовете лед под краката им се топяха в ручейчетата. Още една вълна от ледени късове се стовари върху тях и след това градушката отново премина в дъжд, а небето продължаваше да се раздира от гръмотевици.