— Моля те! Добре знаеш, че това не е за мен! — бе отвърнала Хелена. — Ти си достатъчно силна и смела да направиш всичко, което пожелаеш… и накрая да се измъкнеш невредима! Аз не бих могла. Толкова бих искала да съм като теб, но както добре знаеш, не съм. Аз съм страхливка… не мога да бъда друга, винаги трябва да мисля за последиците и не съм в състояние да се променя!
Бедната Хелена! Винаги прекалено много се притесняваше и мислеше за другите. Може би точно различието в характерите и възгледите им правеше тяхното приятелство толкова жизнено.
Сега Лора изпитателно наблюдаваше отражението си в огледалото — очите с блестящи клепачи, които отразяваха всеки лъч светлина. Тъкмо бе покрила с руж устните и страните си, за да подчертае формата им. Костюмът й от блестящ в различни цветове газ, окичен със златни и сребърни плочици, прелъстително се развяваше и звънтеше при всяко предизвикателно помръдване на хълбоците й, докато се упражняваше пред огледалото. Лора сложи изящно украшение за глава, чийто стигащ до устата й прозрачен воал бе предназначен по-скоро да подчертае прелестите и, отколкото да ги скрие. Цялата бе покрита с рубини и смарагди, чак до блестящия камък във вдигнатата й на кок коса. За да не е съвсем скандално, облеклото й бе допълнено от плътно прилепнало, напръскано в златно и почти прозрачно копринено трико.
Докато си слагаше доминото, Лора не можеше да не се запита дали тази нощ щеше да бъде от празнуващите, арестувани по заповед на благочестивия стар пуританин-фанатик Беринджър, наречен от хората на изкуството и свободомислещите обитатели на Монмартр със сполучливия прякор Pere le Pudeur. „Татко Пюдор“ — наистина забавно!
Е, ако някой нещастен жандармерист се опиташе да я арестува, тя щеше да му окаже достойна съпротива! А след това чичо й щеше да я измъкне от затвора и, бедният, щеше да й се извинява! Всичко зависеше от това и при какви обстоятелства щеше да реши да свали маската и костюма си! Ако изобщо пожелаеше да го стори.
Накрая, след безкрайно обикаляне по улиците с люлеещата се празнична кола, която заплашваше всеки момент да изсипе пасажерите си на паважа, Лора бе малко разочарована. Навсякъде бе претъпкано, дори в „Мулен Руж“, където би могло да бъде много забавно, ако човек успееше да зърне сцената или да разбере някоя дума от песните, които се изпълняваха.
Все пак успя да срещне някои от приятелите си и всички заедно още съвсем рано с облекчение оставиха шумната блъсканица зад гърба си.
— Мили боже! Мислех, че ще полудея! — въздъхна Лиан, веейки си с ветрилото. — Значи отиваме при Даниел… Там поне ще можем да се позабавляваме в малко по-избрано общество!
Жилището на Даниел на престижния булевард Шабане беше луксозно и елегантно — всяко помещение, всеки салон, всяка приемна бе богато мебелирана, просторна и уютна.
Самата Даниел ги посрещна изключително мило. Като домакиня тя единствена от присъстващите не бе нито маскирана, нито костюмирана.
Даниел бе висока и стройна блондинка с блестящи тъмни очи, контрастиращи по странен начин с цвета на кожата и косата й. Носеше се слух, че баща й бил османски турчин, но никой не знаеше със сигурност нещо за произхода й. Във всеки случай не подлежеше на съмнение, че тя бе не само образована и културна, но и много елегантна и атрактивна. Лора бе подочула, че Даниел се отнасяла към мъжката част от прислугата си доста по-строго, отколкото към женската, но какво значение имаше в случая това, при положение че бе любезна и гостоприемна домакиня. Знаеше се още, че Даниел бе покровителствана и издържана поне от трима много, много богати и прочути мъже, които знаеха един за друг, но, пленени от чара на прелестната блондинка, изглежда изобщо не се смущаваха от този факт.
След сърдечното посрещане Лора и приятелите й трябваше да изкачат тясно стълбище, на горния край на което неподвижно стояха двама маскирани лакеи с огромни свещници. С изключение на новодошлите, всички останали гости, а според Лора те бяха не по-малко то петдесетина, вече бяха запознати с правилата, както и с привилегиите и предимствата на това разгулно празненство.
Какво значение имаше останалото в нощ като тази? Всичко беше толкова весело, а Париж, приятелите й, тази вечер и много други преди това й бяха дарили такова богатство от преживявания, да не говорим за безценния материал за бъдещи статии!
Всички присъстващи се смесваха съвсем непринудено и се държаха така, сякаш бяха стари познати. В салона се танцуваше, а в трапезарията бе сервиран изобилен бюфет с топли и студени блюда.
Лора бе очарована от пъстрото общество, което Даниел бе събрала тази нощ — всички маскирани и костюмирани с вкус. Лора установи, че оскъдните костюми на някои от жените излагаха на показ много по-голяма част от телата им, отколкото нейният. Идеята на вечерта, бе обяснила на Лора Селест, се състояла в това, всеки да се маскира така, както тайно би искат да изглежда или какъвто би искат да бъде. „Реализиране на фантазиите“ — се бе изразила тя. Колко остроумно! Разбира се, идеята бе всеки да се запита какво се крие зад фантастичната външност и маски на останалите! Дори Лиан трябваше да си признае, че бе доста любопитна.