— Ако успееш да се приближиш достатъчно, братко! — хладно обясни Сабина Уестбридж. Имаше моменти, когато тя почти мразеше Реджи и той, разбира се, го узнаваше с лекотата, с която прозираше всичките й мисли и настроения, дявол да го вземе!
Освен това брат й бе доста капризен и можеше да бъде изключително потаен… Този път обаче той само се засмя и небрежно погали дланта й.
— Няма причина да ревнуваш, скъпа моя. Не уредих ли нещата с брат й Франк, който и до сега щеше да преследва сладката си Хелена, ако не бях го убедил, че тя е просто най-обикновена невярна съпруга. — Реджи Форестър хвърли на сестра си победоносна усмивка, със задоволство забелязвайки избилата по страните му руменина. От главата до петите тя бе като изваяна от порцелан — порцелан и бледо розово. Изключително очарователна. Никой не я познаваше толкова добре, колкото него… Най-малкото бе прозрял що за човек е тя бившият й съпруг — всъщност съвсем за кратко — Джървис, лорд Уестбридж, който се бе оженил за нея, давайки й името си, благородническата си титла и едно доста задлъжняло имение, преди още през първата брачна нощ да се прости с тленното.
— Може би тя ще ти даде малък урок, братко! — с остър глас рече Сабина с неподвижно вперен в него поглед.
Реджи се засмя тихо.
— Може би. А може би не. Преситен съм от прекалено лесни завоевания! Онова, от което имам нужда, е една истинска битка! Пожелай ми слука, скъпа сестричке. А когато поваля дивеча, ще празнуваме заедно.
Сабина само безразлично сви рамене.
— И без това правиш онова, което ти харесва, не съм ли права? — промърмори тя. След това добави, хвърляйки му бегъл поглед: — Но преди вниманието ти изцяло да е погълнато от твоята нова жертва… чух, че младият херцог Ройс, естествено също американец, току-що е пристигнал в Англия, за да узакони титлата и имението си — и каквото там още притежава. Говори се, че бил много богат… много по-богат, отколкото бе баща му. Дали не трябва да се запознаем с него?
Госпожа Уестбридж познаваше брат си достатъчно добре, за да знае за алчността му, която бе почти толкова ненаситна, колкото нейната собствена. Освен това нямаше много херцози — и почти никой, който да не бе съсипан от наследствени или поземлени данъци. Може би… Тя намери, че доста умно бе отвлякла вниманието на брат си от настоящия си любовник, за когото Реджи смяташе, че е изцяло в нейни ръце. Това не отговаряше на истината и тя знаеше, че положението никога нямаше да се промени. Още по-лошо, тя бе на път истински да се влюби във Франко. Само мисълта за това бе достатъчна да всее страх в душата й, въпреки че Сабина за нищо на света не би пропуснала днешната си уговорка с него. Нямаше нищо против Реджи да върви по своя път и да преследва когото си ще, щом не я безпокоеше и с присъствието си й придаваше благопристоен вид.
Понякога хората, които познаваха добре Франко Морган и бяха проникнали зад усмихнатата му, по-скоро отегчена външност, го сравняваха със свита, смъртоносна пружина.
Онези, които го срещаха за първи път, бяха склонни на бърза ръка да го подминат или в определени случаи да го ухажват като типичния млад и богат американец, открил декаданса и жаждата за удоволствия на Стария континент, и който в много отношения беше наивен и лековерен — най-вече, когато ставаше дума за жени. Но Франко скоро се бе излекувал от слабостта си към жените, една от които бе и Сабина Уестбридж. Мъжете, поне онези, които надушваха опасността, бързо се научаваха да го заобикалят почтително, за да избегнат възможни неприятности.
Единствената жена в цяла Европа, която Франко истински желаеше, бе Хелена… русата Хелена… троянската красавица, омъжена за своя Менелай заради проклетата му благородническа титла — без обич, без страст. Но Франко не бе някой луд от любов Парис. Той нямаше да позволи да бъден правен на глупак само за да се върне тя накрая отново при своя дипломат, графа. Франко спеше с жени като Сабина, професионални компаньонки, чиито изпълнен с нега поглед красеше евтините пощенски картички по камините в домовете на дребните буржоа. Жени, които сменяха любовниците си също толкова често, колкото тоалетите си.
— Франк? Франко, скъпи, каза… искаше да те събудя, нали така?
Не бе Хелена, а Сабина, която се бе навела над него, така че светлите й къдрици галеха голата му гръд. Сабина, която винаги бе негова, за разлика от Хелена.
Както Сабина донякъде с безпокойство, донякъде с надежда бе очаквала, Франко обви ръка около кръста й и я притегли върху себе си, а след това двамата се претърколиха и тя остана затисната под тежестта на тялото му — пленница на един гол, загорял от слънцето сатир.