— Ха! И, допускам, също толкова изкусен във флиртовете, колкото вас! — сърдито изфуча лейди Хонория. — Но това не е всичко, знаете ли! Сигурно го намирате привлекателен и интересен… също както и той вас. Още повече като се има предвид миналото. Но, за бога, за вас ще е много по-добре, ако гледате към бъдещето и запазите разсъдъка си бистър! Както сама ще се убедите, понякога на всички ни се налага да мислим практично. А вие имате доста по-добри шансове от този френски граф. Наистина — продължи графинята, отправяйки й многозначителен поглед, — вие, скъпа, сте в чудесната позиция на жена, която може свободно да избира! Не ме разочаровайте, като прибързано се спрете на този отегчителен граф!
Лейди Хонория се облегна назад и притвори очи, за да покаже, че за нея разговорът е приключил. Поне за момента. Искаше да остави време на Лора да помисли върху казаното. Импулсивните постъпки влечаха след себе си неизбежни последствия и колкото по-скоро Лора научеше това, толкова по-добре за нея. И тъй като момичето й бе влязло под кожата, тя се надяваше, че като осъзнае собствената си цена, госпожица Морган ще е в състояние през следващите няколко месеца да запази ума си бистър. Е, независимо дали щеше да й удаде или не, това бе част от играта. И кой можеше да предвиди до къде ще доведе някое съвсем неочаквано обстоятелство. „Когато човек остарее — със задоволство мислеше графинята, — успява да се дистанцира донякъде от нещата и вече предпочита да бъде зрител, пред това сам да участва в надпреварата.“ Е, тя бе изпълнила дълга си и я бе предупредила. Какво щеше да стори Лора, си бе нейна работа. Тя се надяваше, че момичето няма да я разочарова и да стане за смях.
Тази нощ, след като изпи шоколада си, лейди Хонория заспа дълбоко и спокойно, което не можеше да се каже за Хелена, нито за Лора.
Хелена бе измъчвана от мисли и спомени, затъваше в блатото на собствената си нерешителност. Тя не знаеше защо точно днес трябваше непрекъснато да мисли за Франко. Какво очакваше той от нея? Имаше чувството, че цял живот се е опитвала да угоди на другите. Само Франко бе останал недоволен — той искаше повече от нея, искаше всичко. Омъжвайки се за Арчи, бе удовлетворила желанието на околните, пренебрегвайки своите собствени. Съпругът й изглежда със задоволство бе установил, че тя нямаше особено големи изисквания към него. Освен това рядко им се бе удавало да останат насаме, включително и по време на сватбеното си пътешествие, което прекараха в лудешко препускане из Европа.
Бяха нощували във вили, замъци, в най-добрите хотели и Хелена бързо беше разбрала какво се очаква от нея и бе свикнала да приема ролята си, без да задава много въпроси. В края на краищата това бе сделка, нали? Парите на баща й срещу една английска благородническа титла. И ако не бе срещнала Франко — толкова различен от мъжете, които си избираше за любовници, докато Арчи беше в някой далечен край на света… е, тогава тя навярно би била доволна от живота си и би се примирила с наложените й ограничения.
Постоянно й бяха натяквали, че дискретността е най-важното нещо. Трябваше да го чуе дори от свекърва си, която сигурно се досещаше за връзката й с Франко. Лора, от своя страна, я бе подканила или да забрави Франко, или, в случай, че не бе в състояние да го стори, да се реши веднъж за винаги.
— Трябва да престанеш да мислиш за това какво ще кажат хората, Ена — тихо й бе прошепнала Лора. — За бога! Какво всъщност искаш? Доволна ли си от живота, който водиш? Щастлива ли си? Истински щастлива ли си, Ена? Мислила ли си какво би те направило истински щастлива?
Хелена се боеше да мисли за отговорите на тези въпроси.
Преди да срещне Франко, не бе познавала физическото привличане и копнеж по някого. Преди него бе имала и други любовници — някои от тях подбрани от Арчи — хора, за които той смяташе, че биха могли да му бъдат от полза. Но тя никога не бе изпитвала някакви истински чувства към тези мъже. „Като някоя добра уличница“ — бе я подиграл веднъж Франко. Никакви чувства, докато не се бе появил той, не я бе погалил, не бе поговорил с нея, проявявайки интерес и към най-незначителната подробност от живота й. Затова колкото и да се опитваше, тя не успяваше да го прогони от мислите си и просто да се върне към живота на безучастна, елегантна и малко отегчена жена, в каквато смяташе, че се е превърнала.
Да върви по дяволите! Той я бе докоснал и бе освободил някаква скрита в нея сила, за чието съществуване тя дори не подозираше. Защо след това отново бе унищожил всичко?