— Хелена, избягай с мен — бе настоявал той. — Все едно къде… само да сме заедно. Арчи може да реши да се разведе с теб… макар че кой го е грижа? За бога! Баща ти е натрупал милиони като златотърсач, а моят е бил наемник и спекулант. Толкова ли е важно за теб да бъдеш графиня?
Той не бе пожелал да се вслуша в гласа на здравия разум. Но в края на краищата защо трябваше да се различава от всички останали мъже, които тя бе срещала. Въпреки молбите й, той категорично бе отказал да направи компромис… заради нея. Дори не се бе опитал да се постави на нейно място, да разбере отговорностите и задълженията й. Всичко това бе разбило сърцето й и за да се защити и да не обезумее напълно, а накрая тя се бе появила пред него с друг мъж.
Но защо бе избрала точно този отвратителен негодник Реджи Форестър?
Свързвайки се с Реджи, бе изгубила Франко. А той, изглежда без изобщо да се колебае, бе насочил цялото си внимание към сестра му Сабина. Сякаш връзката им е била съвсем мимолетна и маловажна! Сякаш Хелена не е означавала нищо за него, не е изпитвал нищичко от онова, за което й говореше.
Бе постъпила правилно и разумно, слагайки край на една връзка, преди тя да е отишла твърде далече и да е станала опасна.
В края на краищата тя беше графиня Седжуик, съпруга на мъжа, за когото всички предричаха, че след време ще стане един от най-важните държавници на Британската империя. Би трябвало да е щастлива. Или най-малкото доволна от онова, което притежаваше! Или не? Имаше всичко, което би могла да си пожелае една жена… и все пак нямаше нищо от онова, което тя действително желаеше!
Хелена зарови лице в дантелената възглавница. Накрая заспа от изтощение с мокри от сълзи страни.
Лора също дълго не можа да заспи, въпреки че бе обещала на граф Д’Арланжан съвсем рано на другата сутрин да излезе с него на езда. Защо бе толкова неспокойна? Меката й копринена нощница се бе вдигнала високо над коленете й и докато нетърпеливо я оправяше, Лора се запита защо изобщо я бе облякла. Само да не шокира камериерката, когато на сутринта й донесеше обичайната закуска от кафе и кифлички? „Не зная — мислеше Лора, — не зная защо съм толкова неспокойна и не мога да спя. Мишел Реми, някогашният любовник на мама.“ — Лора неволно си задаваше въпроса какво бе имало между тях. Може би на това се дължеше интересът й към този мъж…
— Трябва да призная, че от самото начало бях любопитен… нещо повече — направо напрегнат. Но сега, когато се запознахме и имах възможността да разговарям с вас, съм истински заинтригуван. Не само защото се дъщерята на Джинет, но и защото намирам, че сте очарователна жена!
Тя съвсем ясно си спомняше думите му. Представяше си ги двамата — Мишел и майка й. Що за чувство щеше да бъде това, ако тя… опита се да прогони тази мисъл, която неусетно се бе промъкнала в съзнанието й, но, по дяволите, Мишел Реми наистина я интересуваше! Нямаше представа, а и не искаше да прави предположения колко далеч би отишла в отношенията си с него и дали подобно на майка си просто искаше да го прелъсти и да спре до там.
От време на време заспиваше неспокоен сън, но в съзнанието й нахлуваха нови видения, които не й даваха мира. Образи, които се опитваше да забрави, да прогони. Така, на границата между съня и реалността, тя беше ту самата себе си, ту майка си. Имаше нещо между майка й и баща й, което Лора не можеше да разбере. Когато мислеше за тях, винаги се виждаше като дете да чака пред вратата на спалнята им да се появят. Спомни си, че открай време бе измъчвана от въпроси, които не смееше да изрече. Никога не би желала толкова бурна връзка, убеждаваше сама себе си тя.
Образи, дочути думи, тръшкане на врати, зад които изчезваха. За да се появят отново малко по-късно, сякаш нищо не се бе случило. Не, това не бе за нея, никога! От друга страна обаче, докъде се простираше приликата й с нейните родители? Трябваше да разбере, дори и да се боеше от онова, което можеше да открие.
Нощта отлиташе, а сънищата нямаха край. Лора се мяташе насън, изрита завивката и тъй като огънят в камината бе изтлял, скоро отново трябваше да я придърпа върху замръзналите си рамене.
Покрай нея летяха улици, хотели, къщи и места, които бе видяла и напуснала, за да събира нови впечатления. Опери… „Ла Скала“… Париж… Виена… Русия. Лекции и разговори.
Виждаше самата себе си — винаги различна, да се отразява в някакви огледала. Толкова много различни огледала… различни лица… маски… Не! Тя се тресеше от ужас, но постепенно потъна в дълбок, непробуден сън.
20
— Проклет да съм, ако покажа, че знам дето е в Лондон! Поне от приличие можеше да ме осведоми! — гневно обясни Франко, докато с големи крачки кръстосваше кабинета, осветена от огъня и раздразнено си играеше с кадифените завеси. — Въпреки че дочух, че скъпата ми сестричка умее да си намира занимания — продължи той. — Тя и нейната интимна приятелка, графиня Седжуик! Лора е в Лондон едва от няколко седмици и вече е в устата на клюкарките, а всички авантюристи тичат подире й, включително и братът на скъпата ни малка Сабина. Да не говорим за граф Д’Арланжан. А това е малко прекалено, струва ми се! В края на краищата Лора е в течение, макар и да не ми се вярва, че лейди Хонория подозира нещо, иначе със сигурност не би го допуснала. Ако трябва да бъда искрен — тук Франко неочаквано се обърна към приятеля си, който стоеше пред пращящия огън, — обидно ми е, че винаги трябва да научавам за най-новите й авантюри от чужди хора!