С всичката си сила и разум, който й бе останал, Лора се отскубна от ръцете и устните му, които й шепнеха лъжи, лъжи и само лъжи. След всяка целувка й бе повтарял, че я желае, че трябва да я има, но нито веднъж не бе казал, че я обича.
— Достатъчно! — просъска тя. — Доставихте си удоволствие и си поиграхте с мен като котка с мишка, а сега… сега е крайно време да сложим точка на играта.
Тя се отдръпна, но мъжът направи крачка към нея. Без напълно да съзнава какво прави, Лора извади „Дерингера“ от джоба си и го насочи към него.
— Напълно сериозна съм, дявол ви взел! Предупреждавам ви, не ме дразнете повече!
— Това е една дяволски убедителна малка играчка — провлачено рече Трент. — Сигурно бих могъл да ви я отнема, ако си направех труда. — Сребристите му очи пронизваха нейните. — Но тази сутрин не съм настроен за игрички. А освен това — гласът му стана кадифено мек — нашите малки срещи толкова ми харесват. Би било жалко, ако се наложеше да загинете от някой куршум! — След това се засмя. — Не се дръжте като дъщерята на някой селянин от поречието на Рейн, ревниво пазеща съкровищницата на своята добродетел. Както сама казахте, играта свърши. Но само за момента, Лоричка, само за момента!
Лора, която нямаше доверие нито на него, нито на думите му, не отместваше бдителния си поглед. Мъжът я гледаше с вдигнати вежди.
— Е? Така ли ще стоите, като мраморна статуя, докато не се появи някой, който с целувка да ви върне към живот? Ако не… бих могъл да ви съпроводя до дома на Седжуик… ако позволите.
— Вървете… просто си вървете, по дяволите! И, за бога, веднъж за винаги ме оставете на мира!
Лора го изгледа как се отдалечава, свивайки рамене, и с елегантно движение се метна на седлото на сивия си жребец. Тя върна пистолета си обратно в джоба и неочаквано се почувства много глупава. Наистина ли щеше да използва оръжието срещу него?
— Adios! — извика през рамо той, а както по-късно си даде сметка тя, смехът му не предвещаваше нищо добро.
— Бих искал да зная какво става с нея — рече Том, конярът, на Дъфи, след като Лора, разрошена и смутена, им бе хвърлила юздите и буквално бе изтичала по стълбите към къщата.
Каквото и да си бе помислил Дъфи, той го запази за себе си. Но като ирландец понякога имаше чувството, че е надарен с необикновена проницателност. Отпращайки коняря, той си помисли: „Аха, значи така? Питам се само заради кого от господата младата дама е така сгорещена и ядосана… о, да, също и с пламнали страни и разпусната коса!“
Сред прислугата се носеха обичайните клюки. Нямаше нищо, дори най-незначителната промяна на интонацията или следа от вълнение, способни да убягнат на тези хора, които, привидно незабележими, продължаваха да изпълняват задълженията си!
На горния етаж Лора потърси спокойствие в относителната сигурност на стаята си, облекчена от факта, че не бе срещнала никого по пътя. Копнееше за баня… искаше да измие косата си… да се пречисти от всички мисли за онова, което се бе случило и което би могло да се случи!
Отначало нямаше намерение да звъни на Адел. Не искаше никой да я вижда такава. С треперещи, припрени пръсти започна да се съблича, но тогава в мисълта й изникна представата, че неговите пръсти бяха тези, които едно след друго разкопчаваха копчетата й, докато целувките му се спускаха надолу по гърба й, по целувка за всяко копче… о, не!
Сега той й приличаше на някакъв дявол, който се домогваше до душата й, и Лора трябваше да го прогони… както и странните еротични картини и представи, които внезапно бяха нахлули в главата й. О, боже, как само се молеше да не го среща никога повече! Но тази мисъл бе последвана от въпроса къде ли можеше да е сега херцог Ройс, какво мислеше… какво си спомняше. Не искаше да знае нищо от това и не искаше да посвещава мислите си на тези безсмислени въпроси! Но не можеше да попречи.
29
Трент Чаланджър, известен още като херцог Ройс, реши да посети госпожа Уестбридж. Трябваше да излее върху някога гнева, разочарованието и желанието си, а нямаше по-подходящ човек за това от Сабина, с нейната кукленска красота. Госпожа Уестбридж бе не само красива, но и необикновено отзивчива, а освен това отлично знаеше какво се харесва на един мъж. В момента Трент плащаше наема за хубавото й жилище на Кързън Стрийт, така че бе в правото си да я потърси винаги, когато пожелаеше. „А днес — мислеше си Трент — за нея ще е най-добре, ако не е пуснала някой друг мъж в леглото си!“
Случайно Сабина още не бе станала, при това видът й бе очарователно неглиже. Харесваше я такава — в просъница, с полуотворени очи и все още не особено приказлива.