Гледах я жадно, ясно съзнавайки че това е последния път който я виждах такава. Кимнах и коланът оживя в ръцете ми.
— Това беше добър номер, Вера. Чудна маскировка. Естествена блондинка, която се прави на изкуствена чак до почерняне на корените но косите си. Фризьорката ти трябва доста да се е поозорвала, но наистина си е струвало труда в случай че някой прояви любопитство като му се сториш позната. Щеше да заблуди всекиго.
— Не е чудно, че не ми позволяваше да те видя на светло без дрехи. — Устата ми пресъхна. Зад зъбите усетих противен металически вкус. — Това беше едно много дълго очакване, Вера. Променила си се много от времето на снимката която ми даде Логан, но си все така хубава. Джони трябва да се е терзал адски всеки път като си е мислил за теб. Да това беше дяволски дълго очакване, но накрая и ти ще изпиташ, макар и малка, част от страданията на Джони.
Повдигнах ремъка.
Чекмеджето на дрешника се отвори светкавично и след миг тя държеше насочен в мен пистолет. Беше малък, наистина, но достатъчно голям да свърши необходимото. Пак се бях напъхал в поредния капан с моето многословие.
Лицето й представляваше любопитна смес от емоции. Посочи ми с пистолета тоалетната масичка до мен.
— Виж в най-горното чекмедже.
Така бях побеснял, че едва можех да се движа. Бях почти готов да я оставя да стреля и после да и избия зъбите един по един с дулото и щях да го направя, ако не бяха смесените й чувства изписани на лицето.
Издърпах най-горното. Пак гледах в себе си. Много ликове на Джордж Уилсън.
— Имаше ги същите и при Ник.
— Виж датата.
На гърба на всяка снимка имаше печат с датата на получаване с бележка от пощата. Ония най-отдолу бяха отпреди седем години.
Проследи ме с поглед като затворих чекмеджето.
— Научих всичко за Джордж Уилсън откакто Джони Макбрайд напусна града. Ник ги имаше открай време. Голям страх брах докато разберем че Джордж Уилсън е търсен от полицията дълго преди каквото и да се случи на Джони. А сега виж в другото.
Разумът ми беше като зашеметен. Цялото ми тяло беше изстинало. През главата ми се щураха хиляди идиотски мисли и не разбирах нищо. Отворих чекмеджето и изпразних един бял плик върху масичката. Имаше заверен нотариален акт за къщата на Понтиел Роуд на името на Джони Макбрайд. Имаше документ за уволнение от армията и писмо от военния департамент.
— Прочети го. — каза тя.
Писмото съдържаше пълен списък на бойните подвизи на Джон Макбрайд. Обясняваше в подробности как е бил обучаван за специална дейност и е действал зад вражеските линии със задачи от изключителна важност, които включвали един от големите военни успехи при който успява да се вмъкне в сграда на германското върховно командване и да отвори сейфа с документите съдържащ имената на германските агенти действуващи на териториите на съюзниците.
Умът ми беше хаос от мисли прелитащи твърде бързо за да мога да разбера нещо от тях. Те пищяха и настояваха да им обърна внимание и блъскаха негодуващо черепа ми когато им отказвах.
Гласът й представляваше ленива галеща вълна отмиваща всяка болка.
— Ако Джордж Уилсън е бил търсен от полицията, и в случай на някакво изключително съвпадение… първо, среща с човек толкова приличащ на него че да бъде невъзможно установяването на каквато и да била разлика, и второ, ако този човек е загубил паметта си при нещастен случай… той сигурно би се възползвал от ситуацията, не мислиш ли? Би могъл да смени самоличностите и никой не би го разбрал. Ами че той дори би могъл да организира убийството на тази личност и после да припише на тялото своята самоличност, но точно тогава установява загубата на паметта.
И в този момент разбира че е по-добре да го остави жив. Ако полицията попадне на него, това би означавало той вече да е свободен. Това е била толкова изгодна схема че той е загинал за да спаси тази личност. И само като си помислиш, не приятел, а най-злият враг който би могъл да има един човек.
Това вече надхвърляше всичките ми възможности. Зъбите ми тракаха в напразните усилия да ги успокоя.
— Това би било така — добави тя — ако предположението ми се окаже вярно. Все още не съм съвсем сигурна. Но както и ти, така и аз ще ти дам още един шанс. Съблечи се.
Изгледах я глупаво.
Не се шегуваше. Дулото на пистолета не се отделяше от стомаха ми.
Съблякох се.
— Джони Макбрайд имаше същия белег на стомаха си. — каза тя.
Погледнах го. Често се питах откъде ли съм го получил. Тя знаеше за какво си мисля.
— Описано е в медицинския доклад от армията който беше в плика. — каза тя.
Беше права.