— Обича да ме гледа. Пък и освен това съм си и тъпичка. — Тя повдигна очи и ги долепи до моите. — Истина ти казвам, тъпа съм. — Настоя тя, смеейки се.
Ухилих и се. Платинената и главица действително беше тъпа като задник. За сто долара на седмица можеше да си го позволи.
Запита ме:
— Защо удари Лени? Наистина ли го направи?
— Аха. Онова дребното също. Казвало се Еди.
— Ударил си Еди! — Веждите и се бях превърнали в съвършени дъги, почти допиращи косата и. — Еди Пакман! — Гласът и се сниши до шепот. — Той е по-страшен и от Лени!
— Брей! Следващият път сигурно ще е още по-голям майтап.
— Ти си луд!
— Не, само бесен. Колко време беше днес Лени в офиса си?
— През целия ден.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна. От девет часа сутринта е вътре заедно с останалите. Дори им сервираха обяда в залата. Защо?
— О, нищо особено. Някой се опита да ме пречука тази сутрин и тъкмо се чудех дали не е било нашето дребосъче. — Отново ме изгледа с изумения си премрежен поглед, преди да се обърне към бара. — Може да се е измъкнал през задния вход, за който ти спомена. — казах аз.
— Не. Беше вътре през цялото време. Цял ден го виках по телефона.
Хванах я за брадичката и обърнах главичката и към мен.
— На бас, че е имало най-малко един час, когато не е бил до телефона?
— Н-н-е знам… наистина не знам.
— Всичко е наред. — казах аз. — Исках само да се уверя, че е възможно и да е бил той. Това ми стига, за да го размажа.
— Искам да пийна нещо. — оплака се тя. — Дано никой не ме види че седя тук с теб.
Поръчах и още едно питие, проследих как го гаврътна и поръчах още едно.
— Каква е играта, Каръл?
Видях как пръстите и застинаха около чашата.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш много добре какво имам предвид. В офиса на тоя ли се решава съдбата на града?
Мина доста време, докато кимне с глава.
— И как протича?
Този път усмивката и не беше толкова сияйна. Имаше тъга и безнадеждност в нея.
— Виж, приятел, аз съм тъпа. Хубава, ама тъпа. Ако имаш някакви сметки за оправяне, уреждай си ги директно с мистър Серво или Еди Пакман. Нищичко не знам, и съм щастлива че е така, защото ако знаех, щях да си навлека голяма беля с теб, защото си тъкмо моя тип, и нямаше да ти устоя.
— Аз съм твоят тип?
— Ти си чудесен.
— Не думай.
Тя подпря брадичката си върху ръката и ме изгледа сънливо.
— Обичам едрите мъже. Обичам ония, които не се спират пред нищо. Умирам за мъже с мускули като твоите, които нямат нужда от вата на раменете. Обичам каменни лица с късо подстригани коси. Ще направя всичко за мъж, който може да хвърли шамарите на Лени Серво, и оня да ги преглътне. Единственият им недостатък е че докато им се нарадвам, и вече ги няма.
— Пробвала ли си някой досега?
— Не казвам.
— Шефът ти не обича да го подритват оттук-оттам, а?
— Хич даже.
Запалих цигара и нанизах кръгчето върху чашата пред мен.
— Чувам, че е женкар.
— Дрън-дрън! Той е нимфоманиак, или как беше там.
— Сатир. Коя му е сегашната?
— Някакво горещо парче от затънтения север, което знае, че най-прекият път към сърцето на мъжа не минава през стомаха му. Държи си я само по найлонови чорапи в апартамента.
— Слушай, — казах аз, — какво мислиш че ще стане с мен?
Лицето и се набърчи в размисъл.
— Аз… не знам, наистина не знам. Някой…
— Продължавай.
— Просто нещо се случва, и това е всичко. Не ми задавай повече такива въпроси. Щях да хвана първия влак за някъде, ако бях на твое място. — Пръстите и се сключиха около моите. — Направи ми една голяма услуга… иди си.
— Тук ми харесва.
Чашата се задържа за миг на устната и, и после рязко политна нагоре като я гаврътна до дъно. Барманът дойде и донесе още една без да чака знак. Колко е хубаво да си постоянен клиент.
— Тръгвай си. — изрече с усилие тя, след което гаврътна и тая чаша. Когато се обърна устата и беше изкривена в горчива усмивка. — Проклети да сте едрите мъже. Хайде, отведи ме у дома.
Малко остана да се пльосне по нос докато успее да слезе от стола. Изведох я, махнах на едно такси и я напъхах вътре. Докато стигнем блока и вече се кикотеше за живите и умрелите, като не спираше да настоява да съм я изпратил до апартамента и.
Единственият неприятен момент беше когато заспа в асансьора и трябваше да я разнасям на ръце от врата на врата, докато намеря табелката с нейното име, и после извадих ключа от дъното на чантичката и отключих.
Беше хитро и малко тристайно апартаментче, като входът към спалнята минаваше през един ъгъл на всекидневната. Ритнах вратата с крак, хвърлих я на леглото и оставих чантата върху тоалетната масичка.