Ник придърпа стола си по-близо до масата и се облакъти върху нея.
— Кажи какво има, Джони. Познавам много хора, които могат да ми свършат работа. Какво ти трябва?
В главата ми запъплиха неща, за които дори и не ми беше хрумвало преди.
— Не ми харесва начина по който е загинал Миноу. Просто си е седял на стола, и «бум». Чиста работа. Без шум, без борба. И аз изтъпанчен най-отпред с мотив като по поръчка.
— Пистолетът. — произнесе спокойно Уенди.
Очите и ме обляха с леден душ. Ник автоматически заби поглед в ръцете ми и зачака да чуе какво ще му кажа.
— Да, пистолетът. — повторих аз. Големият въпрос. Линдзи го зададе. Уенди го зададе. И аз си то зададох. — Чудя се какво ли е правил Миноу там оная нощ.
— Вестниците писаха че е работил. — избъбра Ник. — Нали е бил в кабинета си.
— Доста късно е било за работа.
— За какво намекваш?
— За онова което ти казах първо. Не ми харесва начина, по който е загинал. Трябваше да е паднал от стола на пода. Ако е бил изненадан от убиеца в кабинета си, особено мен, щял е поне да реагира по някакъв начин.
Ник подърпа бакембардите си.
— Ти имаш медали от войната за бърза и точна стрелба, Джони.
Старецът определено нямаше навици да оставя мостове зад себе си.
— Не е била чак толкова бърза. — казах аз. — Струва ми се по-вероятно убиецът да е бил там през цялото време. А може Миноу да е отишъл там да се срещне с него. Какво ще кажеш за това?
— Може би. — И двамата го произнесоха едновременно.
Имаха предвид мен. Нещата загрубяваха.
— Как мога да го разбера?
Уенди кръстоса крак върху крак. Бял найлон и късче розова плът в края на цепката на полата и.
— Миноу остави вдовица. Тя може да знае.
— Знаеш ли и адреса?
— Мога да го намеря.
Смъкнах се от столчето.
— Да тръгваме тогава.
Тя живееше в една бяла къща в предградията на града. Наоколо нямаше големи струпвания от сгради и всички къщи бяха обградени от достатъчно зеленина. Зад къщите имаше люлки, децата играеха по зелените площи, а възрастните се сбираха насядали в шезлонги по откритите веранди. Къщата която търсехме беше заобиколена от ограда, с къщичка за птици на висок стълби и една простичка табела с името «Миноу».
Отворих вратата и пропуснах Уенди пред мен. Тя се приближи до вратата, натисна звънеца и ми се усмихна, докато чакахме. Вратата се отвори и една жена на около петдесет и пет години застана на прага, произнасяйки:
— Здравейте, с какво мога да ви помогна?
— Мисис Миноу?
Тя кимна на Уенди.
— Аз съм.
Беше ми трудно да намеря точните думи. Пристъпих напред и казах:
— Бихме искали да поговорим с вас, ако имате малко свободно време.
Тя отвори широко вратата и я придържа с ръка.
— Разбира се, заповядайте. Чувствувайте се като у дома си.
Влязохме и я последвахме във всекидневната. Беше чудесна стая и свидетелствуваше, че който и да живееше тук, обичаше подредбата и имаше прекрасен вкус. Уенди и аз седнахме на дивана се докато жената се настани. Отново ни се усмихна и зачака.
— Става въпрос за… вашия съпруг. — започнах аз.
На времето това сигурно щеше да я стресне. Не и сега. Седеше спокойна, но в погледа и се четеше въпрос.
— Аз съм Джони Макбрайд.
— Знам.
Уенди и аз се втренчихме в нея.
— Не бих могла да забравя лицето ви, нали?
— Не изглеждате особено разтревожена.
— Трябва ли да бъда?
— Казват че аз съм убил съпруга ви.
— Вярно ли е?
Господи! Тя ми звучеше повече като майка която очаква отговор от сина си защо е получил слаба оценка в училище.
— Не. — казах аз.
— Тогава защо трябва да съм разтревожена?
Не можех да го асимилирам. Поклатих глава.
— Не ви разбирам.
— Никога не съм и мислила, че сте убили съпруга ми. — каза тя.
Ноктите на Уенди издадоха остър звук като при счупване в тишината. Беше се втренчила в жената, стрелна ми бърз поглед с крайчеца на очите си и отново се зае с ноктите си.
Съвзех се.
— Хайде да повторим, мисис Миноу, защото още съм като в мъгла. Ако вие мислите, че аз не съм убиецът, защо не отидете в полицията?
— Мистър Макбрайд, докато стигна до това заключение, полицията вече си беше изградила определено становище. При цялото ми уважение към капитан Линдзи, нека да ви уверя, че аз му казах какво мисля, но той го отхвърли като нелепо. И оттогава насам съм премислила всичко, вече по-спокойно, и се убедих че съм права. И оттогава насам чакам.
— Чакате какво?
— Вас. Убиецът винаги се крие от закона.