— Благодаря ви, но трябва все пак да ви напомня за отпечатъците върху пистолета.
Усмивката и стана малко загадъчна.
— Това е нещо, което вие трябва да разгадаете, млади човече.
— Чудесно. И как успяхте да разберете, че съм невинен при това доказателство?
Тя се отпусна назад в стола с нещо като въздишка.
— Боб и аз бяхме женени от дълго време. Знаехте ли, че той беше полицейски офицер в Ню Йорк преди да се захване с правото? Да, той беше такъв, и то много добър. И стана още по-добър, след като го произведоха областен прокурор. Боб никога не задълбаваше в подробности. Интересуваше се много повече от мотивите. — Погледът и се плъзна по лицето ми. — Убийството му не беше отмъщение.
— Какво беше тогава?
— Още не знам със сигурност.
— Нощта, когато загина… защо отиде в кабинета си?
— Ще трябва да се върна малко назад за да обясня някои неща. Разказа ми че един ден някакво момиче дошло в кабинета му. Била много уплашена и му оставила писмо, което трябвало да бъде отворено само в случай на нейната смърт. Това може да ви изглежда необичайно, но не е така. Всяка година към него се обръщаха няколко човека с подобни молби. Като и да е, тогава забравил да го остави в сейфа в кабинета си и го донесе у дома. Същата нощ го заключи в домашния ни сейф горе и забрави за него.
Няколко месеца по-късно се прибра много разтревожен и ме попита за писмото. Напомних му къде го беше прибрал и той се успокои. Същата вечер, когато му занесох чай горе, го заварих седнал пред сейфа в много напрегнато състояние и го видях да изважда писмото от отделението, в което го беше пъхнал. Известно време го разглежда и после го прибра обратно в сейфа.
След два дни му се обадиха през нощта от Ню Йорк. Това го възбуди много и чух няколко пъти да споменава думата «потвърждение». Качи се горе и го чух да отключва сейфа. После се върна долу, облече се и си сложи шапката, излезе за два часа, върна се, качи се отново при сейфа и остана да работи в стаята си върху някакви документи. След няколко минути му се обадиха от офиса, каза ми че трябва да тръгва и излезе. Повече не го видях. Същата нощ беше убит.
— Кой го повика?
— Някакъв полицай на име Тъкър.
Кокалчетата на юмруците ми побеляха.
— Защо?
— Пристигнало някакво писмо за Боб със специалната поща. Искаше да знае дали да го приеме или да му го донесе тук, у дома. Боб му каза че той ще отиде в офиса да го вземе.
Проклятие, проклятие и още веднъж проклятие! Вече бях готов да обърна света, а то се оказа толкова просто. Това чудовище Тъкър! Запитах я:
— Линдзи провери ли всичко това?
— О, разбира се!
Зачака ме да и задам следващия въпрос. Той беше единственият, така че не се чудих много:
— Какво стана с писмото?
— Не знам. Когато отидох за личните му вещи заварих сейфа му отворен и забелязах че писмото го нямаше там, където го бях видяла за последно. Капитан Линдзи ми показа всичко намерено в офиса на Боб, но тъй като писмото представляваше обикновен бял плик, не можах да бъда много от полза.
— Мислите че писмото ли е било причина за смъртта му?
— Една от многото. Много хора бях щастливи че той загина.
— Серво?
Тя кимна.
— Аз?
Тя се усмихна и кимна отново.
— Заговор в разбойнически град?
Усмивката и също се получи малко заговорническа този път, но пак кимна.
— Тогава мотивите е възможно да са били различни? — казах аз.
— Всичко друго, само не и внезапно отмъщение. Прекалено елементарно е.
— И аз си мислех същото. — казах и аз.
Тя повдигна леко вежди и устата и оформи една комична арка. Нещо придаваше на лицето и щастливо изражение, което изобщо не отговаряше на времето и мястото на разговора ни. Напомняше ми на майка, която знае много добре че детето и се опитва да лъже, но го изчаква да си признае първо.
Толкова чоглаво ми стана че се изправих и смушках Уенди.
— Благодаря ви много, мисис Миноу. Много ми помогнахте.
— Радвам се да чуя това. Можете винаги да ми се обадите, на ваше разположение съм. Има ме в телефонния указател.
Изпрати ни до вратата и си взе довиждане с нас. Усещах погледа и върху нас до колата на Уенди и дори след като потеглихме към града. Няколко минути не проронихме дума. Сортирах в главата си информацията, която ми беше съобщила вдовицата. След като всичко улегна по местата си, където нямаше опасност да бъде забравено, се обърнах към Уенди.
— Какво ще кажеш?
— Страна жена. — каза тя, без да отделя очи от пътя. — Не знам как бих се чувствувала, ако бях на нейно място.
— Не е никак глупава.