— Исках аз да направя закуската, Джони.
— Снощи прояви достатъчно гостоприемство, сладур. Пък и освен това бързам.
В очите и блесна любопитство.
— Ще ходиш някъде?
— Да. Каня се да потърся някой, който иска да ме види мъртъв.
Веждите и образуваха две малки арки.
— Снощи ме изведоха на разходка извън града. Това беше вторият им опит.
— Кой…
— И аз бих искал да знам. Чувала ли си за момиче на име Вера Уест?
— Но разбира се! Не беше ли тя…
— Момичето, което обичах. Работеше в банката. — довърших аз.
Уенди се замисли и отпи от кафето.
— Беше момиче и на Серво.
— Аха. А сега я няма. Искам да открия това дете. — Чукнах края на цигарата в масата и я запалих. — Лесно ли е човек да изчезне в града?
— Не е лесно, но се е случвало. Мислиш ли че е някъде наблизо?
— Възможно е. Чувах нещо за мястото където свършвали момичетата от Линкасъл. Знаеш ли нещо за него?
— Има… домове. Възможно е, макар че не изглежда логично. Защо ще и е да изчезва?
— Тая мръсна курва ме предаде. Тя… — Спрях на средата на изречението. — Можеш ли да държиш устата си затворена?
Чашката с кафето издрънча леко върху чинийката. Тя прочете изражението на лицето ми и застина.
— Това не е честно.
— Няма честни неща, Уенди. Но аз искам ти да знаеш. Мога да ви се доверя, защото ти и татенцето ми помогнахте, но ако се раздрънкаш някъде, това ще е последната ти постъпка. Разбираш, нали?
Лицето и беше побеляло от гняв.
— Не е необходимо да ми казваш каквото и да е. — изръмжа тя.
— Така е, но мисля по-добре на глас. Ако искаш, слушай, но си го пази за себе си. Както ти казах, Вера Уест казала на Гардинър че си пъхам носа в документи където не ми е работа.
Беше подредила всичко така, че ако я хванат, да стовари всичко на гърба ми. И точно това и стана. Само тя е авторът на номера. Само тя е подправила документите, така че да ми го лепнат на гърба.
— Ти… ходи ли до банката?
— Да, и се видях с Гардинър. Обеща и той да я потърси.
— Сигурен ли си за това? — запита ме тя с много сериозен глас.
— Дотолкова, доколкото мога да бъда без доказателства. Ако имах малко по-добра представа как дяволската банка си води счетоводството, щях да знам къде да се разровя по-дълбоко.
Веждите и отново се вдигнаха. Този път още по-високо.
— Но нали ти…
— Никога не съм работил в банка, — казах аз — Защото не съм Джони Макбрайд. Ти си вторият човек на когото се откривам, и повече няма да има, защото Джони е мъртъв. Аз просто съм негов двойник.
Разказах и колкото може с по-къси думи цялата история и тя през цялото време седеше със зяпнала уста, като се мъчеше да осмисли казаното от мен. Махнах и да си храни докато и разказвам и привърших едновременно с нея.
Тя взе цигарата, която и предложих, драсна клечка кибрит и изпусна дима през устата си заедно с няколко думи.
— Наистина звучи невероятно. И никой не е усетил досега нищо?
— Не съм забелязал. Ще играя така и до края, докато разбера защо Джони е постъпил така, а не иначе. Ще имам нужда от помощта ти, затова споделям с теб.
— А Ник? Ще му кажеш ли и на него?
— Не. Татенцето е окей, но е твърде стар, за да ми е от помощ. Благодарен съм че тогава попаднах на него и няма да забравя това, което направи за мен.
— Ще направиш добре, ако спреш да му викаш «татенце». Страшно му е противно. Познаваш го достатъчно добре, за да знаеш как да го наричаш.
Кимнах.
— Благодаря ти, че ми напомни.
— Какво искаш да направя за теб, Джони? Имам предвид…
— Казвай ми Джони. Искам да ми помогнеш да открия Вера Уест. Жените умеят да задават точни въпроси. Опитай с пасмината, която минава през заведението ти.
— Но там не идва никой от града.
— Няма значение. Може и да не е в Линкасъл. Ако си е сменила името, то по всяка вероятност използува същите инициали… нещо от рода на Вероника Уейвърли да кажем. Пусни няколко връзки между приятелите си, но ги подплати с някаква история в случай че почнат да задават въпроси.
Отместих чинията си и станах.
— Добре, Джони. Можеш да вземеш колата ми, ако искаш. Аз ще използувам старата. В гаража е.
— Да. Ще се възползувам от нея. Не ме чакай. — ухилих се аз.
— Ще се върнеш ли?
Обходих я бавно с поглед.
— Ти как мислиш?
Очите и се полупритвориха и тя отметна глава назад.
— Целувка?
— В никакъв случай. Не искам да ти развалям картината.
— Плъх.
— Сериозно?
Тя ми се изплези.
Всичко си и беше на мястото. Само дето отблизо прозираше че отвътре не е толкова мека, колкото изглеждаше, и гримът не беше в състояние да скрие острите линии врязали се около устата и очите и. В зелената си рокля под изкуственото осветление струваше милион, а в леглото два. А дневната светлина ви казваше че такива като нея са под път и над път.