Выбрать главу

— Разбирам. Кого видя тогава тя?

— Еди Пакман. Той е дясната ръка на Серво сега. Мисли се за голяма клечка. По дяволите, преди това беше такава мижитурка. Един път ме ядоса много в един плувен басейн и му издърпах ушите. Но сега не бих се опитал да го повторя.

— Защо не?

— Защото сега аз съм мижитурката, а той е човек на Серво. — и ми се ухили.

— Значи ти мислиш че Вера Уест е напуснала града?

Той поклати глава.

— Не мисля нищо.

— Спомням си последното и идване в града и тъкмо някъде по това време се разпъркаха със Серво, но после никога не съм имал някакъв повод да си мисля за нея. Може пък да е някъде в града.

— Как изглеждаше последния път когато я видя?

— Уплашена.

— Опиши я.

Той се замисли.

— Е, тя винаги беше на висота, но този път имаше вид на махмурлия. Очите и бяха зачервени. Имаше чудна коса. Носеше я в прическа «паж», знаете я, до раменете и извита навътре по краищата. Беше чисто злато. Беше на среден ръст. Имаше чудна фигура, въпреки че не съм се вглеждал отблизо.

— Окей, — казах аз, — сега да предположим че не е напуснала града. Къде би могла да се скрие?

— Достатъчно е само да си пребоядиса косата червено или кестеняво. Има достатъчно места, където може да работи като перачка, също и мебелирани стаи под наем, където може да живее. Ако не се показва много наоколо, спокойно може да си живее инкогнито. Познавам две момчета, които ги търсеха усилено, едното федералната полиция, и останаха в града през цялото време докато траеше издирването, и не ги откриха.

— Разбирам. Още едно нещо. Защо скъса тя със Серво?

Джак придоби малко притворен вид.

— Задаваш ми най-шибания въпрос.

— Знаеш ли?

— Имам добра памет и въображение. Нещата са ми ясни, разбираш, нали? Ако се забъркаш със Серво и името ми изплава, аз и Линкасъл трябва да се разделим, а на мен тук много ми харесва.

— Глупости, — казах аз, — никой в нищо няма да те забърка.

— Окей, тогава ще ти кажа какво аз мисля. Но то не е това което зная, не забравяй. Серво знае как да се отнася с курвите. Добър е към тях докато и те са добри към него, но не може да ги търпи продължително време. Познавам две които ги изрита, а това не им хареса. Животът им беше песен докато Лени плащаше за всичко и се опитаха да го изцедят. По дяволите, нямаха акъл за пет пари. Те просто не бяха наясно че Лени не може да се цеди. Така ги изблъска че ореваха орталъка. Никакви майтапи с него, ако искаш да запазиш носа си и зъбите по местата им. Чаткаш ли?

— Да, чаткам го. Така че къде би могла да отиде жена като Вера… в ония домове ли?

Раменете му се повдигнаха безучастно.

— Не е изключено. Тя беше курва, а курвите от едно положение спират да го правят без пари, ей тъй от любов към спорта, и започват да си я дават под наем.

— Серво има ли нещо общо с ония домове?

— Ами, това е Линкасъл, не Ню Йорк. Оправят се сами, плащат си редовно на ченгетата и не ги закачат. По дяволите, в града гастролират толкова много свободни художнички, и кой разумен човек ще се емне към ония развъдници на хлебарки? Аз самия си имам няколко работнички, ама много здрави. Поддържам си стабилен процент от отсядащите в града, а там при ония долу ходят само най-изпадналите.

— Ще имам ли нужда от представяне, за да вляза при тях?

Джак се ухили, допи кафето си и обърна чашката.

— Иди на Елм Стрийт № 107. Кажи на дежурната съборетина че аз те изпращам. Това е достатъчно. — Той се ухили. — Трябваше да ми се довериш тогава.

— Ще се оправя и сам. — казах аз.

— Няма да имаш проблем в ония дупки.

Измъкнах един долар от джоба и започнах да се надигам от стола. Джак прибра банкнотите от масата и аз му ги посочих с палец.

— Каквото и ресто да остане, задръж го.

— Благодаря ти. Ако ти потрябвам за нещо, обади ми се. Ще видя с какво мога да ти помогна при търсенето на тази курва. Може моите да знаят нещо.

— Чудесно.

Платих кафето, дадох на Джак преднина от няколко минути, докато изпуша цигара, и се върнах в колата. Тоя ден ми предстоеше да се заровя в историята на моя живот, или по-точно в тая на Джони.

Не ми отне много време. В известен смисъл даже беше майтап. На практика бях знаменитост а никой не знаеше кой съм. Пет години наистина бяха достатъчни, за да се излича от паметта на хората. Започнах с архивите на общината, открих че съм роден на 17 декември 1917 година, загубил съм родителите си докато съм бил в гимназията и съм бил осиновен законно от един мой чичо стар ерген, който починал докато съм воювал оттатък океана. Проверих в регистрите за семейството ми, открих къде сме живели, върнах се в библиотеката и се зарових във вестниците, докато открия откъслечната история на бойните ми подвизи. На другия ден след Пърл Харбър заедно с още няколкостотин такива като мене съм се записал в армията, закарали са ме на обучение в южните щати, след което са ме прехвърлили в редовната армия и оттам зад океана.