Четох всички подробности докато се запечатаха в паметта ми така, че да бъда готов да ги рецитирам. На излизане от библиотеката не спрях на стълбите да пуша. Използувах страничната врата, шмугнах се в задната уличка до колата и потеглих към главната да хапна някъде набързо.
В два и четвърт позвъних на Логан. С малко особен глас ми предложи да се срещнем на паркинга до залата с боулинга в западната част на града.
Стигнах до мястото без особени проблеми, паркирах до оградата и угасих двигателя. Две минути по-късно видях да приближава колата му и замахах с ръка да му дам знак къде съм. Той паркира до колата ми, излезе, отвори съседната ми врата и седна до мен.
— Нещо ново? — запитах го аз.
— Много нещо. — Той ме изгледа с особен поглед.
— Откри ли кои са били снощните юнаци?
— Не. Но открих кой си бил ти.
Извади от страничния си джоб плик. Изчаках докато измъкне от него няколко листа хванати с кламери и един сгънат циркуляр.
— Поразгледай ги. — каза ми той.
Разгънах го и го поразгледах. Поразгледах го основно, защото това беше полицейски циркуляр с моята снимка, под която пишеше че се казвам Джордж Уилсън и съм търсен за въоръжен грабеж, кражба с взлом и убийство и описанието ми беше точно до цвета на очите ми и тона на гласа ми.
Глава седма
Успях само да го запитам:
— Откъде го намери?
— Въшливото ни малко вестниче си има голям архив. Прочети и останалото.
Прочетох и него. Бяха описания на престъпленията които ме обвиняваха че съм извършил. Всички бяха датирани и датата на последното беше само три седмици преди да забравя кой съм. Напъхах ги обратно в плика и го подадох на Логан. Почувствувах се като последното нищожество.
— Какво ще правиш с това?
Той се взираше през прозореца.
— Не знам. — каза той. — Честно ти казвам, не знам. Виждаш че полицията те търси.
— Това не е проблем.
— Да, пръстите ти не оставят отпечатъци. Можеш да се отървеш ако не избият отново папиларните ти линии. Можеш да се отървеш като хвърлиш всичко на гърба на Джони Макбрайд. Той е мъртъв и няма да има нищо против.
— Върви по дяволите.
— Само ти предлагам.
— Предложи още нещо.
— Добре. Не се ограничих само да разровя архивите за теб. Проверих историята ти. Всичко което ми разказа, беше потвърдено от компанията, за която си работил. Може да си направил маса поразии преди да загубиш паметта си, но не и след това. Напълно е възможно да си станал съвсем друг човек и няма смисъл да заставаш пред съда за нещо, което друг е извършил.
Обърнах се към него и ухилих с цяло сърце.
— Благодаря ти, приятел. Какво ще стане ако паметта ми се върне?
— Нека да почакаме дотогава.
— Мислиш ли, че ще ти кажа?
— Не.
— Прав си. Дори и да имам съвест, едва ли ще ме загризе дотолкова, че да си призная публично убийството и да увисна на въжето. Не съм такъв човек, приятелче.
— Дрън-дрън. Нали в момента точно това правиш. — Логан изсумтя подигравателно. — Макар че наистина ще е голям майтап да увиснеш за убийството на Миноу, а не за онова което си извършил.
— Наистина ще е голям майтап. — съгласих се с него аз и го потупах по издутия джоб. — Линдзи знае ли за това?
Логан поклати глава.
— За него ти си Джони Макбрайд и ще си в безопасност когато успееш да го разубедиш.
— Идваш точно навреме, Логан. Все още си репортьор, и ако си на мястото си, нищо няма да ти попречи да хвърлиш бомбата.
Той кимна разсеяно.
— Нищо освен възможността някой по-добър от мен да ме изпревари. — каза той. Завъртя се бавно на седалката и се втренчи в мен. — Ще унищожа всичко това. Мога пак да го събера, и няма смисъл да стои в папка, която някой може случайно да отвори. Ще чакам, Джони. Разбирам си от занаята и виждам че историята набъбва. И не се опитвай да ме пришпорваш, разбра ли?
— Напълно. Нещо за Вера Уест?
— Никаква следа. Покрила се е напълно. Проверих даже и чрез Уошингтън, имам приятел в бюрото за социални грижи. И да се наела някъде на работа, в сметката и не постъпва нищо.
— А приятелчетата, които се опитаха да ме пречукат?
— Идентифицирани са, но само толкова. Няма никакви следи да доказват че някой в Линкасъл ги е наел.