— Ти също?
— Беше много отдавна. За една седмица. — Тя пое дълбоко от цигарата и изпусна бавно дима, като го наблюдаваше как бавно се къдри около чашата в ръката му. — Наистина ли искахте да разберете… дали Вера е била… една от нас?
— Нещо от тоя род.
— Е, приятел, трябва да ти кажа, че тя нямаше нищо за продан. Въобще не стигна дотам. Просто не беше тоя тип.
— И ти не изглеждаш тоя тип.
Тя отново се изсмя с онзи смях. Протегна ръка и прекара пръсти през косата ми.
— Това е една дълга и интересна история. А сега ми кажи за твоята Вера Уест.
— По дяволите, нямам нищо за разказване. Искам да я намеря.
— Откога я няма?
— Доста време и никой не знае къде е.
— Пробва ли с полицията?
Изсумтях късо и тя разбра какво имам предвид.
— Трябва да опиташ на автогарата и влаковете. Ако там някой я познава, може да я е забелязал като напуска града. Може да се е преместила в някой голям град и да се занимава с предишната си работа. Работеше нещо в банката, нали така?
— Секретарка. — казах аз.
— Тогава трябва да е секретарка или стенографистка някъде.
— Изглежда разбираш доста от тия неща.
— Не много. На времето бях женена за полицай.
Смачках угарката в пепелника и се изправих.
— Ще опитам всичко каквото мога. Тук беше един възможен вариант, който бях длъжен да проверя. Сега поне знам още едно място където да не я търся.
— Опита ли при Серво? Той може да знае къде е.
Юмрукът ми продължаваше да удря бавно отворената ми длан.
— Не съм го виждал… още. Но скоро ще го видя.
Очите и придобиха леко студен блясък.
— Поздрави го от мен като го срещнеш. — каза тя.
— С юмрук в зъбите?
Главата и кимна, много бавно.
— Избий му ги. Отпред.
Стояхме изправени един срещу друг и се гледахме продължително време. Всичките мисли и преминаха през лицето и ми стана ясно какво е получила от Серво. Тоя момък започваше вече да ми ляга на сърцето.
— Ще видя какво мога да направя. — казах аз.
— Благодаря ти. Може би ако се обадиш след някое време ще имам новини за теб. Момичетата обикновено знаят какво става в града. Номерът ми го няма в указателя — 1346.
Изпрати ме до вратата и завъртя дръжката и. Беше до мен и излъчваше слаб аромат на жасмин, както подобаваше на една Венера. Всяко късче от тялото и изпъкваше релефно под обтегнатата тъкан на роклята и. Тя улови погледа ми и отново се усмихна.
— Как влизаш в това нещо? — запитах я аз.
— Има си номер.
И тя ми подаде един копринен пискюл, провиснал от някаква сложна апликация на рамото и. Подържах го в дланта си няколко секунди, тя продължаваше да се усмихва, и аз го подръпнах. Нещо стана с роклята и. Преди миг беше върху тялото и, а сега я нямаше. Разтвори се цялата и се свлече на пода, като продължавах да държа пискюла в ръката си, а Венера изглеждаше така, както трябваше да изглежда. Беше стройна и още по-хубава, отколкото с роклята си.
— Сега вече знаеш. — засмя се тя. — Е, какво ще кажеш?
— Дете, — казах аз, — при обикновените жени кожата си е просто кожа…
— А при мен?
— Прекрасна покана в бяло и черно.
Отворих вратата, прекрачих прага и я затворих след мен. Венера съвсем ясно ми беше показала, че не е необходимо да чакам до шест часа, ако имам желанието, но не можех да си го позволя. Нямах това време. Може би някой друг път.
Подкарах обратно към центъра на града, като си избрах една по-скромна кръчма и влязох да изпия една бира. Барманът постави бутилката пред мен и ме изчака докато я изпия, след което ми сложи друга. Игралните автомати издаваха примамливи звуци покрай стените и над тях от време на време се издигаше ликуващият рев на някой щастливец покрай рулетката. Две момчета край мен пропиваха спечеленото от масите със заровете и се готвеха отново да си опитат късмета.
Единият от тях се опита да ме убеди да си обединим тримата усилията, но аз му отказах и предпочетох да изпия още една бира. Тъкмо я бях надигнал когато някой се промуши в освободеното от тях пространство на бара и каза:
— Здравей, бабаит.
— Здравей, дюстабанлия. — отвърнах му аз и месестото лице на Тъкър се изкриви в убийствена омраза.
— Знаеш ли откога те търся?
— А знаеш ли аз откога те чакам?
— Затваряй си устата и си прибери рестото. Ще те водя на разходка.
Това вече беше наистина много. Прииска ми се да му кажа че предната нощ съм се разхождал достатъчно и нямам никакво настроение за нова, но се сдържах. Вместо това го запитах: