Изчаках го да ме подмине на около стотина фута и тръгнах след него. Беше по-лесно дори отколкото с колите. Вятърът от запад се беше усилил, но нито той нито мълниите в небето можеха да ми попречат.
Кръчмите се редяха, една от друга по-шумни, като заглушаваха пешеходците. Хората се блъскаха едни други и сменяха едно подир друго заведенията с наивната надежда че най-после ще им се усмихне щастието. По-голямата част от тях се връщаха покрусени и бързаха да удавят мъката си в алкохола. Налагаше ми се да ги разблъсквам с лакти за да не го изгубя от погледа си. Най-накрая се озовахме на тротоара. Той застана на бордюра до една малка уличка.
Пъхна се в най-крещящата кръчма на улицата. Имаше голям арковиден навес пред входа, охраняван от истински адмирал в пълна парадна форма, който помагаше на босовете при излизане от колите им. Кръчмата носеше някакво много смешно френско име с дребни накъдрени букви по прозорците, които гръмко прокламираха «Едуард Пакман, собственик».
А Еди Пакман беше човекът когото беше видяла Вера Уест на гарата точно преди да побегне от града. Поне така ми беше казал Джак.
Барът беше дълъг петдесет фута, като пространството зад плота беше четири фута. Беше претъпкан. Цяла дузини бармани едвам смогваха да се оправят с поръчките, като сновяха с къси и резки движения като комедианти от старите ленти. Останалата част от залата представляваше казино в умален мащаб което се пукаше по шевовете от клиенти, и което, ако противопожарната охрана си гледаха работата, щяха да го затворят още на часа.
Залаганията бяха буквално на всичко което можеше да му хрумне на човек.
Имаше дори игрални маси с мишки. Жените пищяха и подскачаха, мъжете цвилеха от възторг, а мишките се щураха по масата и се пъхаха панически в дупките, като залозите бяха шест към едно. Но масата имаше над двеста дупки а пускаха само три мишки на залагане, така че казиното в никакъв случай не можеше да загуби.
Малкият ми любимец довършваше бирата си на бара. След като я изпи започна да си пробива път през тълпата към задната част на бара. Имаше стълба която водеше нагоре и изчезваше в нещо като ниша в стената. Наблюдавах го докато се скри от погледа ми и се заех с бирата си.
Половин час по-късно се появи отново. Тоя път не се отби на бара. Лицето му представляваше странна смесица от чувства. Преобладаваше облекчението, но се съзираха и следи от пресен гняв. Мина покрай мен и излезе, като се насочи към колата си.
Вече бях седнал зад кормилото когато той подкара. На ъгъла зави надясно, после пак надясно, като сви в улица с малко движение и продължи по нея докато се включи в магистралата. Пътят му беше чист пред него и не очаквах да спре на стопа, но той заби спирачките и в последния момент успях да извия кормилото за да не се врежа в него и тогава за пръв път видя лицето ми. Ченето му увисна и той превключи с такава скорост че колата му литна напред.
Изцедих от форда всичко на което беше способен и гумите засвистяха по асфалта. Беше успял да се отдалечи доста и габаритите му бяха аленеещи въгленчета в далечината, но фордът ми беше по-скоростен и дистанцията се скъсяваше бързо. Карахме с над осемдесет мили в час, на завоите гумите свиреха и започнах да се проклинам защо не го бях спрял по-рано. На правите участъци бях по-бърз от него, но на завоите бях принуден да намалям скоростта, защото фордът беше по-лек, и той се възползуваше от това.
След малко пред нас се проточи чудесен прав участък и аз натиснах педала на газта до пода и се сгърчих около кормилото, като се молех фордът да не излети от пътя. Щях да му пресека пътя ако не бях зърнал светлините на камион на един завой на миля от нас. Бях наясно че с тая скорост няма да мога да взема завоя, и намалих, но юнакът пред мен очевидно считаше че е по-смел или може би по-опитен на кормилото от мен.
Колата му поднесе на завоя, опита се да я овладее, загуби за миг управлението и след още един миг автомобилът му представляваше асиметричен калейдоскоп през полето, съпроводен от отвратително стържене на метал в камъните и трошене на стъкла. Успях да спра колата чак на половин миля след завоя, направих обратен завой и спрях до мястото откъдето беше изхвърчал от пътя.
На петдесет ярда по-надолу открих останките на автомобила. Беше една безформена купчина ламарина и железа, обърната с колелата нагоре, от които впрочем само едно беше останало на мястото си, изкривено до неузнамваемост, но все още се въртеше с протяжно скърцане. Юнакът беше измъкнал горната половина от тялото си от колата. Горната, защото долната просто я нямаше.