Още дишаше.
И повтаряше без да спре:
— Доктор… доктор…
Наведох се над него и го запитах:
— Кой те изпрати да ме убиеш? Чуваш ли ме… кой те изпрати?
Драснах клечка кибрит и я придържах над лицето му в шепите си, за да я запазя от дъжда.
— Кажи ми, приятел, кой те изпрати? Вече е късно за доктор. Кой ти плати за да ме убиеш?
В очите му за миг проблесна разбиране.
— Доктор… трябва… доктор… — измънка той и дъждът угаси пламъчето, но това вече нямаше никакво значение, защото юнакът беше мъртъв.
Пък разправят че били бабаити! Ха!
Разгърнах сакото му и измъкнах пистолета му. Разкопчах му и кобура и го запратих колкото можах по-надалеч. Пистолета пъхнах в джоба си. После намерих и портфейла му. Съдържаше хиляда долара в стодоларови банкноти напъхани зад две петарки и една от един долар. Гушнах бонката при пистолета, а останалото пъхнах обратно в портфейла и го върнах на мястото в сакото му.
Сега вече ченгетата и пресата в Линкасъл можеха да хвърлят вината за катастрофата върху потърпевшия, който беше консумирал от стоката предлагана в най-голямо изобилие в града.
Сега вече можех да се върна и да питам Еди Пакман какво толкова беше свършил тоя момък че да заслужи цял бон, като сигурно щеше да ми се наложи да му свия малко перките за да го накарам да проговори.
Така че се върнах в кръчмата със смешното френско име и направих няколко дискретни сондажа относно местонахождението на мистър Пакман. Само че човекът отсъствуваше. Бил напуснал преди двайсет минути с компания и се прехвърлил на друго място да си продължи веселбата.
Никой не знаеше къде.
Махнах с ръка и реших да пийна. Гадната бира ми наду стомаха и червата ми закъркориха, защото бях пил без подложка. Това поне беше поправимо. Върнах се в колата и подкарах. Минах покрай автогарата, оттам излязох но магистралата и така до пържолите на Луи Динеро. Пистолетът издуваше джоба ми и за го плъзнах зад облегалката на колата.
Уенди тъкмо започваше номера си и тълпата изпусна едно екзалтирано «А-а-а-а». Аз също се присъединих към възгласа им, наблюдавайки я как пристъпва към микрофона. Беше в центъра на петното от прожектора, което правеше прозрачна роклята и като стъкло. Представляваше чудесна гледка с тая атлазена кожа. Плъзнах се на една маса, поръчах на келнера да ми донесе пържола, недопечена, и после изпуших една цигара, докато наблюдавах как Уенди твореше чудеса за да задържи роклята върху себе си.
Огледах тълпата около мен, замръзналите им физиономии, голата похот в очите им и изведнъж подивях от бяс — към нея. Не обичах момичетата ми да показват на глутницата загубили човешки образ същества това, с което ме даряваха насаме.
След малко обаче се почувствувах един от тях и гневът ми премина. Тя беше просто една от многото, вярно, малко по-добра от тях, но косата и беше плод на един флакон, а очите и прекалено твърди отблизо. Обичаше да се показва и кой по дяволите бях аз че да и се бъркам в работите? Келнерът ми донесе пържолата, ометох чинията, платих си сметката и след това улових погледа на Луи, който ми махна с ръка.
Притежаваше паметта на слон и ми разтърси ръката. Запитах го дали мога да видя Уенди зад сцената. Нямаше нищо напротив и ми показа откъде се минава за гримьорните. Така че аз заобиколих сцената, намерих вратата с инициалите В.У. завъртях дръжката и влязох.
Оказа се обаче, че първо е трябвало да почукам.
Глава осма
Тя тъкмо се измъкваше от роклята си, бронзово-кадифена плът, частично скрита зад феерията на прозирната тъкан. Настолната лампа зад нея изтръгваше от силуета и младежката гъвкавост на тялото и, твърдите и щедри очертания на гърдите и, подчертани от стомах толкова гладък, че изгледаше като всмукан и поддържан на мястото си единствено с играта на мускулите под кожата му.
Това трябваше да е финалът на номера и, помислих си аз. Щеше да бъде чисто изкуство. Тя почти беше смъкнала роклята от себе си когато оркестърът вън изсвири туш и тя разбра че вратата е отворена. Мигът в който ме съзря заприлича на диво животно миг преди да се стрелне далеч от опасността, дръпна роклята пред гърдите си и се дръпна назад с разширени очи.
Ухилих и се защото страховете и се бяха оказали напразни. Казах само:
— Спомняш си ме, нали?
Тя облиза устните си и очите и се набърчиха в ъгълчетата.
— Окей, сладур, само не припадай от страх, моля те. Вече съм те виждал така, но тогава изглеждаше далеч по-добре на лунна светлина.
— Ти… ти ме изплаши, Джони. Трябваше да почукаш.