— Дрън-дрън, ти пак си оставаш добро дете.
Този път тя наистина се ухили. Макар и слабо.
— Ами. Ако беше така, едва ли щях да бъда толкова глупава да ти разказвам житието си и че съм влюбена в теб.
Понечих да кажа нещо, но тя ме спря със знак.
— Не се тревожи за това, Джони. Остави ме да съм си глупава, и нека това не те тревожи. Позволи ми да те обичам. Не съм толкова глупава за това. Няма да се опитвам да те вържа дори и да умираш за мен. Това достатъчно ли е?
Цели десет секунди само стоях и я гледах. За пръв ми беше поднесла душата си и това беше заличило всички корави бръчки около очите и.
— Да, мисля че е достатъчно.
— Между другото… имам новини за твоята Вера Уест.
Едва я чух.
— Кажи ми.
— Поразпитах наоколо както ми каза и един от колегите каза че я виждал в столицата на щата преди няколко години. Движела се с някаква местна знаменитост.
— Как са разбрали, че е Вера?
— Казаха ми че са я били виждали със Серво когато работела в някои от клубовете в Линкасъл.
Изгрухтях нещо и кимнах. Запитах я след кратък размисъл:
— Кога е било това — преди или след като скъсва със Серво?
Тя прекара езика си по устните и каза:
— След като е изчезнала, се е покрила напълно, нали?
— Така изглежда.
— Тогава трябва да е било преди това.
Обмислих го, но разумът ми отказваше да го приеме. Че му е била шута и така нататък. Може пък и да и е писнало от номерата му. Нежно я отместих от себе си, като я държах с ръце така че да мога да виждам очите и.
— Продължавай да разпитваш. Може да изскочи още нещо. А за довечера не искаш да промениш мнението си?
— Моля те… само не тази вечер.
Това също ми се нравеше у нея. Захвърлих угарката в един пепелник и отворих вратата. Финалните акорди на валса нахлуха победоносно в стаята понесени на вълната на аплодисментите. Обърнах се и я изгледах. Стоеше си там където я бях оставил и не откъсваше очите си от мен.
— Дете — казах аз, — и да ми предложат всичките девственици на света, пак няма да те дам за тях.
Този път лицето и разцъфна в истинска усмивка. Изплези ми езичето си и аз затворих вратата.
Луи ме пресрещна на излизане и ми махна да седнем на бара за по едно питие. Без да чака поръчка от наша страна барманът ни пъхна под носовете чаши с шумяща газирана напитка и ние мълчаливо ги вдигнахме един срещу друг. Луи примлясна с устни и хитро ми се усмихна.
— Кажи ми нещо? Вземаш ли Уенди с теб? — Той улови въпроса в погледа ми и добави. — Виждам че те гледа през цялото време. Аз знам по мен. Имам съпруга. Много хубави момичета минаха през ръцете ми преди това, можеш да бъдеш сигурен!
Той се разрази в серия от грухтенета и взе да се тупа по шкембето от удоволствие.
— Виж, Луи, не искаш да я губиш, нали?
— По дяволите, Уенди си отива, отива си и моят бизнес с нея. — Той отново изгрухтя. — Пък може и да не си отиде. Мъжете обичат да гледат голи жени. Понякога си мисля че им е все едно кой е на сцената, стига да е жена.
— Ти си бил философ, Луи. Уенди не се съблича.
— Ами разбира се, че това е още по-добре. Тя е по-добра и от стриптизьорка. Само да си разголи допълнително някой инч от тялото и тия тука полудяват. Няма полза да им се показва всичко наведнъж. Уенди, тя е добро момиче. — И той ме изгледа авторитетно.
— Точно това и казах и аз, Луи.
— Нали знаеш, животът и не е бил лек.
— Знам.
— Но тя е чудесно момиче. Нали разбираш?
— Разбирам.
— Само да я оскърбиш и знаеш какво ще ти се случи! Разбираш и това, нали?
Цялата му тирада щеше да прозвучи комично, ако не беше толкова сериозен. Като баща или нещо такова. Повдигнах чашата и изпих до края пенливата течност.
— Не се тревожи, Луи, няма да я обидя. Аз я обичам, разбираш ли?
— Разбира се, Джони. Знам. Сигурно се тревожа прекалено много. Отдавна е при мен. Ние сме стари приятели. Старият Ник, и той е добър приятел. Там, в оня град… — той махна с палец през рамото си — … има само лоши неща. Тук хората са добри и всички се разбираме. Ти знаеш.
Поиграх си малко с чашата. Барманът го изтълкува погрешно и се опита да я напълни отново, но аз му задържах ръката.
— Изглежда добре познаваш лошите страни на живота, Луи.
— Не всички. Не искам неприятности в заведението. Гледам кой идва редовно. Оттука минават доста хора.
— Познаваш ли един момък на име Еди Пакман?
В първия момент си помислих че няма да ми отговори, но после ме запита:
— Защо?
— Той е тарикат.
— И бабаит.
— Не е толкова голям, колкото изглежда. Знаеш ли къде мога да го намеря?