— Той има кръчма…
— Не става. Тая вечер е в града.
— Тогава е с някоя жена. Трябва да отидеш до Шип он Шор. Там ще го намериш. Луд е по жените. Винаги си хваща някоя две глави над него. Вземаш ли Уенди с теб?
— Не.
— Това е добре. Значи имаш неприятности с някой друг.
— Да, и Уенди предположи същото. Окей, Луи, благодаря ти за информацията. Ще те видя по-късно. Грижи се за момичето ми.
Плъзнах се от стола и изчаках една двойка да освободят прохода. Месестите пръсти на Луи се вкопчиха в ръката ми.
— Джони, ти убивал ли си някога?
Гласът му почти се изгуби в гълчавата.
Лицето ми се стегна от само себе си и почувствувах някаква празнина в стомаха ми. Беше нещо на което предпочитах да не отговарям, но изглежда че отговорът се беше изписал на лицето ми, защото той добави:
— Хванеш ли за гушата тоя Пакман… и някой моментално ритва канчето. Някой си отива за нула време.
Кимнах и той пусна ръката ми.
— Няма да съм аз. — обещах му аз.
— Да, няма да бъдеш ти, Джони.
Оркестърът започна ново шумно парче което бързо очисти дансинга от танцовите двойки, така че вече можех да изляза спокойно. Спрях до вратата и запалих цигара, като се мъчех напрегнато да обмисля положението и да реша какво да правя.
Някой дяволски желаеше да ме види в ковчег. И този някой беше натъпкал джоба на един момък с цял бон за да свърши тая работа. Този някой можеше да се окаже Пакман, и ако беше той, значи можеше да ми даде отговор на много въпроси. Като например къде беше Вера Уест.
Умът ми заработи трескаво и изрових няколко монети от джобовете си. На стената имаше редица празни телефонни кабини и аз се вмъкнах в най-близката. Телефонистката си записа невключения в телефонния указател номер който и дадох и обеща да ме свърже колкото може по-бързо. Чух две прозвънявания и от другата се обади гласът наподобяващ изстудена напитка сервирана във висока чаша.
— Хелоу?
— Аз съм този който дръпна пискюла, спомняш ли си ме? — казах аз.
Смехът и прозвуча като разливано питие.
— Да, разбира се че си те спомням. Изглеждаше толкова смутен.
— Не ми се беше случвало да дърпам пискюл преди.
— Колко жалко.
— Виж, ти обеща да поразпиташ тук-там…
— Точно това и направих. Какво ще кажеш… — Тя се поколеба за момент. — … да обсъдим проблема, например, след половин час?
В слушалката се чуваше приглушен шум от гласове и тихото издрънчаване на лед в чаши. Схванах бързо.
— Добре, след половин час. При теб ли ще разговаряме или някъде другаде?
— Да… моля те…
— Окей, ще паркирам до къщата ти след половин час. Ще оставя включени габаритите. Става ли?
Тя ми каза довиждане и аз затворих.
Стигнах бързо до мястото. И двата бордюра бяха задръстени от коли. Имаше ги всякакви — от най-раздрънканите съборетини до блестящия никел на тия с автоматичните гюруци. Преобладаваха извънщатските номера. Някакъв черен буик се отдели от бордюра и аз се плъзнах на освободеното от него място.
Оставаха ми още петнайсет минути и извадих кутията с цигари и запалих една. Втората вече догаряше до пръстите ми когато сноп светлина разсече мрака на тротоара. Беше се отворила вратата на къщата. Венера в костюм по поръчка се очерта в рамката на вратата и след миг мракът я погълна след като вратата се затвори.
Токчетата и почукваха лекичко настилката сякаш някакъв невидим метроном отмерваше тактовете на музика. Примигах няколко пъти с габаритите след което ги оставих включени и я наблюдавах как крачи в мекия им отблясък. Като доближи колата отворих вратата и и махнах с ръка.
В следващия миг седалката до мен се обгърна от финото ухание на парфюм и нежните и пръсти измъкнаха цигарата от устата ми за последно дръпване преди да излети през прозореца.
— Чувствувам се като ученичка. — засмя се тя.
— Бягаш от час?
— Горе-долу.
— Извинявай, ако съм ти объркал плановете.
— О. — очите и ме стрелнаха и тя се ухили. — Не беше нещо важно. Всъщност тъкмо търсех претекст да се измъкна когато ти се обади. — Приведе се напред и включи радиото, след което си поигра с бутона докато акордите на симфония изпълниха колата. — Имаш ли нещо против оркестъра на филаделфийската опера?
— Абсолютно нищо.
Венера наистина си я биваше. Червен фенер, но обичаше симфониите. Седеше облегната на седалката с полупритворени очи и преживяваше всяка нота.
Оставих я да я изслуша до края. Петнадесет минути седяхме без да пророним дума и слушахме музиката, докато отшумяха и последните овации, след което изключих радиото. Тя остана в това положение още една минута, след което се раздвижи и обърна глава към мен с усмивка.