Червенокосата пламна, но се сдържа.
— Не може да изкараш някой долар без да си размърдаш задника, стражарю.
Усмивката му се изкриви още повече преди да излезе от кръчмата.
Погледнах към ръката си и видях колко силно бяха побелели пръстите ми стиснали чашата до счупване. Барманът също го видя но не каза нищо. Погледна лицето ми и мислено го сравни с образа от циркуляра на полицията «Търси се» показан му от ченгето.
— Наистина ли се казваш Джордж Уилсън? — запита ме той.
Оставих му за бакшиш част от рестото.
— Възможно е приятел. Твърде е възможно. Благодаря ти.
— Няма защо да се тревожиш. Ако тоя тъп копой имаше очи и за нещо друго освен курвите щеше да те забележи веднага. Хич да не се надява на помощта ми. — Той се приведе доверително към мен. — Сърбал съм им веднъж попарата в кауша.
Изнесох се бързо преди полицаят да се е върнал както беше обещал на бармана. Нямаше смисъл да му давам втора възможност да се отличи. Сега вече ставаше ама наистина много интересно. Търсеха ме ден и нощ и в добавка бяха обявили награда за главата ми.
Преди да се върна в колата се отбих зад ъгъла в една дрогерия. Набрах номера, чух да прозвънява поне дузина пъти, преди някой да вдигне слушалката и нечий колеблив глас произнесе:
— Да?
— Искам да говоря със шефа ти, сладур.
Шумът от стаята с телефона затихна за няколко секунди и разбрах че тя беше покрила слушалката с длан. След минута каза:
— Ей сега идва.
Следващото «да» беше произнесено малко по-различно. Уплашено.
— Тук е Джони, миличко.
— О! — Това беше всичко което се изтръгна от нея.
— Има ли някой край теб? Можеш ли да говориш?
— Да… продължавай, моля те.
Отнякъде се дочу мъжки стържещ глас, но не последва изщракване или спадане силата на звука което да свидетелствува че някой подслушва.
— Ченгетата мен ли търсеха? — запитах аз.
— Да… сигурна съм…
— Как очакваха да ме намерят — жив или мъртъв?
— О, не…
— Жив?
— Разбира се.
— Окей, сладурче, разкажи на стражаря някоя приспивна приказка. Ще те навестя когато е свободно от копои около теб.
Бавно окачих слушалката и бръкнах в джоба за цигара. Значи ченгетата бяха търсили жив човек и веднага след това са ги изстреляли на лов за някой си Джордж Уилсън.
Някой беше проговорил.
Този някой можеха да бъдат само Логан или Уенди и те щяха да се разприказват още повече когато се срещнех с тях. И след като Логан беше някъде мъртво пиян нямаше смисъл да го търся.
Оставаше Уенди. Красивата руса Уенди с черни корени на космите.
Седях на седалката в телефонната кабина втренчен в телефона. Нямах представа след колко време пуснах друга монета и набрах номера който ви предлагаше указателя ако искате да се обадите на полицията.
Поисках да говоря с капитан Линдзи.
В първия момент не повярва когато му казах кой се обажда. Добавих много бързо:
— Не се мъчи да проследяваш откъде се обаждам, приятел. Аз сам ще дойда при теб ако искаш да ме видиш.
— Искам да те видя. — произнесе той.
Прозвуча като тигър готов за скок.
— Чудесно. Тогава идвам при теб. Само ми кажи едно нещо, капитане.
Телефонът беше спокоен. Чуваше се само мъркането на големия котарак от другата страна. Така му харесваше много. Искаше сам да си нахлузя примката на врата.
— Разбира се. — каза той. — Давай.
— Как разбра?
— Едно птиченце ми каза. Ченгетата имат много такива птиченца които хвърчат наоколо и пеят. Между нас си ги наричаме певци, но те ги наричат анонимни обаждания по телефона. Та това малко птиче ни просвети по въпроса.
— Случайно да имаше име това птиченце, капитане?
— Не, това не. Той много внимателно си промени гласа.
— Той?
Усетих как бесът му плъзва по телефонния кабел.
— Може да е била и тя. Не съм питал. Ела тук и ще го уточним.
Смехът изригна от гърдите ми.
— О, не, капитане, не точно тая минута!
— Проклет да си! Аз…
— Спокойно, капитане, казах че ще дойда. Само не уточних кога. Много скоро може би, но не още на часа.
— Веднага идваш тук…
Затворих му телефона.
Две минути по-късно бях в колата с десет секунди преднина пред ревящата полицейска сирена. За тая вечер беше достатъчно.
Намерих достатъчно движение за да се изгубя в него и започнах да размишлявам. До този момент бе имало две анонимни обаждания и се чудех дали не бяха направени от един и същи човек. Опитвах се да извикам в паметта си гласът който ме беше посъветвал да се ориентирам към Харлан. Тогава звучеше достатъчно по женски, но сега не можех да бъда толкова сигурен.