— Това побъркано копеле трепереше да я пусне сама. Държеше я като куче на въже.
— Но и така й харесваше, нали?
— По дяволите, защо не? Имаше всичко което искаше. Излизаше достатъчно често и непрекъснато повтаряше че догодина приключва. Всичко, което й беше на ума, се състоеше от малка къщичка в Калифорния. Нейна собствена.
— Не е лошо. — казах аз. — Още веднъж благодаря.
Открих наблизо щанд за вестници и си купих един Линкасъл Нюз. Спокойно можех да си допълня с него колекцията от изрезки. Портретът ми се мъдреше на първа страница съпроводен от историята на Джордж Уилсън, престъпникът-фурия, която гласеше че съм се чувствувал в Линкасъл като у дома си. Репортьорите сигурно бяха дишали във врата на Линдзи когато е получил анонимния сигнал и им е изпял всичко за да подпалят града. И накрая имаше нещо което беше наистина важно. ФБР също се интересували от Джордж Уилсън и го търсели.
Голям праз. Нали навих Линдзи да ми даде отсрочка? Чичо Сам да го духа.
Но най-интересния материал беше на втора страница в дъното. Представляваше малко правоъгълниче от ситен шрифт и даваше сбито подробностите около самоубийството на една жена рано привечер. Две деца я били видели как скочила в каменоломната и докато дойде бърза помощ, починала. Аутопсията показала че била пияна в момента на самоубийството и след обстойна проверка на последните й часове се оказало че направила голяма обиколка на кръчмите по магистралата. Отпечатъците й ги имало в местния здравен отдел и я идентифицирали като сервитьорка в АВС Дайнър. Причината за смъртта й били угризения на съвестта след убийството на съквартирантката й. Даваха името й — Айрийн Годфри, адреса й в хотел Борови Градини и това беше всички.
Това беше все едно да си закъснял за представление и да влезеш на средата на пиесата. Чудиш се как е започнала. Ако останеш до края може би ще разбереш за какво става дума. Но може и да не успееш. Съседът ти по седалка обаче е в салона от началото и може да ти обясни. Ако пожелае.
Сгънах вестника и го пъхнах под седалката. Ръката ми закачи студената дръжка на револвера който бях пъхнал преди време отдолу и го извадих, проверих го и го пъхнах обратно. Можеше да ми потрябва.
Пътят до автогарата ми отне двайсетина минути. Лампите по терминалите бяха угасени, но от страната на гарата видях две ръчни колички пълни с пощенски чували и багаж, което означаваше че чакат връзка. Паркирах, излязох от колата и закрачих към входа без да се показвам извън сенките.
Вътре на пейките спяха двама мъже. Пак имаше жена с плачещо бебе на ръце. Решетката на гишето за билети беше заключена отвътре, но успях да зърна Ник през пердето седнал на стола да прелиства някакви документи в чекмеджето.
Тъкър се пъчеше от другата страна и се мъчеше да се слее с нощта, захапал незапалена пура. Взрях се по-внимателно и видях и другия юнак седнал на някакъв кашон. Тъкър запали клечка кибрит и я поднесе към пурата си и така успях да зърна лицето на другия. Беше младо и добре облечено момче. Също като адвокат. Повечето агенти от ФБР наистина бяха адвокати.
Направих още една обиколка но пак не видях това за което бях дошъл. Тройя изобщо я нямаше което означаваше че не прави опити да се измъкне от града с влак или автобус. Плъзнах се във вратата която беше най-близо до кабинката на Ник и за малко не изкарах ангелите на стареца. Той блъсна чекмеджето с такава сила че събори цяла купчина книжа от бюрото си и се обърна с очи към мен готови да изхвръкнат от орбитите си.
— Господи боже, Джони, щеше да ми пукнеш сърцето. Скрий се долу докато смъкна щората.
Той се пресегна и дръпна надолу паравана който скриваше отвътре решетката. После дръпна резето и се обърна към мен. Ръцете му трепереха.
— Не е хубаво да държиш хората отвън, Ник.
— Цял ден са тук. Знаеш ли кой е отвън?
— Много лесно мога да отгатна.
— Проклети да са. — Той се пресегна зад гърба си и взе лист хартия от купчината. — Погледни. Трябва да го залепя отвън.
Поех го от пръстите му и го огледах. Приликата беше абсолютна. Беше същата снимка която бяха използували във вестника но таз беше с обявена награда отдолу.
Върнах му я обратно.
— Интересно за какво ги разлепват по гарите.
Ник поклати глава и се втренчи в снимката.
— Законът разпорежда да ги разлепват на обществени места, а гарата е такова място. Там вън има цяло табло с такива неща. Той бръсна с пръсти по снимката и я захвърли в чекмеджето зад гърба си. — Под дърво и камък те търсят, синко. Не биваше да идваш тук.
— Търся една дама, Ник. Беше гадже на Серво но се е стреснала от нещо и духнала. Червенокоса е, със зелена рокля и вероятно не е на себе си… или поне такъв вид трябва да има. Да си виждал нещо подобно?