— Ти. — каза тя. Тонът беше мек но прозвуча като пистолетен изстрел.
Очите й бяха потъмнели от недоверие, но въпреки това търпеливо изчакваше моето обяснение.
Пропуснах го безгрижно край ушите си.
— Много нещо си свършила за един ден, миличко.
Тя се отдръпна сякаш бях замахнал да я ударя. В очите й внезапно бликнаха сълзи и аз пак се проклех с какво ли пак бях успял да я засегна.
— О, не ми се сърди. — казах й аз. Протегнах ръка и я прегърнах през шията, като зарових лице в косите й. Косата й ухаеше приятно. — Такъв съм си по рождение, Уенди. Нямам си добри маниери. А трябваше да ти благодаря.
Палецът ми повдигна брадичката й докато устата й се изравни с моята. Усетих как трепереха устните й, после ръката й обви врата ми и ме държа така докато привърших с извинението.
Бръчките около очите й от деня в който я срещнах за първи път, бяха изчезнали напълно. Оная напрегната коравина отстъпваше място на една нова красота която тя ми позволи да зърна само за няколко мига преди отново да се прибере в черупката си.
Натиснах стартерния бутон.
— Отивам в града. Ще дойдеш ли с мен?
— Не… имам работа. — Тя потупа пакета. — Какво да правя с това?
— Остави го в къщата. Наистина ли не искаш да дойдеш?
Тя поклати глава и отвори вратата. Застана отвън и ме загледа без да я затваря.
— Знаеш ли че си облечен много смешно.
— Дегизация.
— О! — Тя ми се ухили. — Ще внимаваш ли?
— Има ли значение?
Тя кимна и от очите й пак рукнаха сълзи. Наближи автобус и тя затича да го хване, като ме остави в размисъл какво ли съм изтърсил пък този път.
Глава дванадесета
В магазина на Филбърт гъмжеше от клиенти. Прозорците крещяха «ПРАЗНИЧНИ РАЗПРОДАЖБИ С НАМАЛЕНИЕ!» с тлъсти червени букви и обясняваха как цените били намалени двойно. Закачих се зад една възрастна жена с пазарска чанта и влязох вътре с нея. Огледах се, но за купувачите бях просто един от тях. Купих си още една работна риза просто за да имам какво да държа в ръцете си, насочих се към проходите със стелажите докато разглеждам стоките и после се пъхнах в една телефонна кабина до стената.
Телефонистката набра номера ми и видях момъкът в дъното да вдига слушалката. Беше с обичайна гърбица която караше очилата му всеки момент да изглеждат че ще паднат от носа му и не беше особено вежлив съдейки по начина с който излая хелоу.
— Знам един начин да изкараш стотарка само за броени минути, авер.
Винаги стават учтиви при този подход дори и да имат подозрения че може да сте объркали номера. Винаги има вероятност да не сте. Следях го как се озърта наоколо и после скрива със шепата си микрофона на слушалката.
— Вие… знаете ли кой се обажда? — гласът му беше пълен с надежда.
— Че как! Ти си на щанда за канцеларски стоки в магазина на Филбърт.
— Брей, така е!
Сега вече беше изненадан. Обърна се с гръб към мен и не можех вече да следя лицето му.
— Можеш ли да излезеш за няколко минути?
— Разбира се.
— Добре, излез и тръгни на юг. Разбра ли?
— Да… но…
Затворих и го загледах. Той първо огледа телефона, облиза устните си, после трябва да беше решил че нищо не може да му се случи посред бял ден. Извика едно по-младо момче и влезе в склада. Излезе със сако преметнато през ръката му и се затътри през тълпата.
Залепих се точно зад гърба му.
Отвън той се огледа, повдигна рамене и закрачи в южна посока. Бавно. Точно когато се изравни с форда го хванах за ръката и му казах:
— В колата.
Момъкът се завъртя, изгледа ме през рамо, и ченето му увисна.
— В колата. — повторих аз и той отвори беззвучно вратата и хлътна вътре.
Очите му бяха опулени от страх и не можеше да преглътне.
Крайно време беше някой да ме разпознае.
Играта започваше да ми допада. Забучих цигара в ъгъла на устата си, запалих я и му се ухилих цинично.
— Можеш да си заработиш стотарката, стига да имаш желанието приятел. А можеш да се развикаш и да си усложниш живота. Какво предпочиташ?
Най-после успя да преглътне, но пък заедно с това си глътна и езика. Главата му се изпъна като на пуяк и едвам кимна. И само това.
— Преди пет години. Можеш ли да си спомниш толкова отдавна?
Преглъщане и кимване.
— Областен прокурор тогава беше Боб Миноу. Преди да го убият се е отбил в магазина ви и е оставил нещо. Спомняш ли си какво?
— Мен… ме нямаше там. — успя да изтръгне от себе си той. — Ли… той го споменаваше. Сега… си спомням.