Плъзгах се покрай гаража силно приведен до земята. Стигнах къщата и едва тогава осъзнах колко механично съм го направил.
Почти както бях действал до този момент.
В мозъка ми имаше нещо като светофар според чийто светлини се придвижвах, докато в същото време някой ме потупваше по гърба и ми казваше какво да правя. Студена пот тръгна надолу по плешките ми. Стиснах с две ръце колана си за нещо което трябваше да бъде там и за малко не откачих като не го напипах.
След малко ми мина. Още треперех, но внезапната паника беше отминала. Скова ме студ защото нещо което беше погребано преди пет години навири глава и ми се ококори. Изпсувах и се опитах да разбера какво точно беше.
Къщата представляваше призрачна стена която подпирах с гърба си, а пръстите ми докосваха дървената решетка влажния бръшлян.
Точно това.
Това ли съм правил преди?
Дали съм стоял на същото място и после изкачил решетката и вмъкнал през прозореца?
Прогоних от главата си тая мисъл. Някъде бях чел за близнаците, колко сходна им течали мислите. Може би беше същото и с хората двойници. Не исках да си спомням нищо, дори и да имаше какво. Дъждът приглуши проклятието ми и се хванах за дъските на решетката.
Точно за десет секунди бях горе и след две секунди прозорецът беше отворен.
Стаята миришеше на жена и се виждаше силуета на легло до стената. Оставих прозореца отворен, доближих вратата и нададох ухо. Долу някъде свиреше тихо радио, но това беше всичко. Отворих вратата, пристъпих на площадката и се огледах. От едната ми страна имаше стъпала които водеха надолу а от ляво се виждаха две врати. Едната беше твърде тясна за да води към стая за живеене и аз избрах другата.
Тоя път бях улучил. Не беше заключена и едва ли е била отваряна всеки ден за последните пет години. Във въздуха се носеше мирис на застояло и от всяка моя стъпка се вдигаше прах от килима. Светлината от уличната лампа пред къщата хвърляше жълтеникаво сияние върху всичко в стаята и предметите оставяха слаби сенки по пода.
Имаше канапе, бюро, два метална шкафа с чекмеджета и сейф на стената, които навяваха мисли за човек превърнал стаята си в убежище. Бях длъжен да успея от пръв път. Втора възможност нямаше да ми се предостави. Лъчът от фенерче ме освети от мрака когато направих крачката към сейфа и на стената се открои гротескната ми сянка.
Малко остана да изпищя, завъртях се и застанах треперещ с всеки мускул на тялото си. Лъчът ме блъсна в очите, мина по лицето ми и тя произнесе:
— Знаех че ще дойдеш.
Едва имах глас да й кажа:
— Махнете това дяволско фенерче преди да са го видели.
Светлината угасна.
— Как разбрахте че съм тук?
— Усетих го, млади човече. От толкова време живея с мисълта за стъпките, които чувах над главата си толкова години, че сега не можех да сбъркам. Едно от предимствата на старостта бихте казали вие.
— Кой е долу?
— Двама мъже.
— ФБР?
— Единият. Другият е от щатската полиция. Не знаят, че сте тук.
Взех фенерчето от ръката й.
— Знаете ли комбинацията за сейфа?
— Не, само Боб я знаеше. Той никога не държеше такива неща на хартия и сейфът не е отварян от смъртта му досега. Тук никога не е било държано нещо ценно. Държеше всичките си лични документи в банков трезор.
— А тук какво съхраняваше?
— Само важните документи които носеше от работата си.
— Ще го отворя.
Потях се без да зная защо.
— Давайте. — произнесе тя много просто.
Мракът скри усмивката ми но не и късия ми смях.
— Вие сте много хладнокръвна жена. Аз съм обявен за убиец.
— За мен не е доказано… все още.
Смела жена. Съпругът й сигурно би се гордял с нея. Включих фенерчето като затулих лъча със шепа. Застанах пред сейфа, коленичих и го огледах добре. Посегнах към дръжката и забелязах под светлината как трепери ръката ми.
Всичко ми беше познато. Абсолютно всичко. Гледах отпред проклетия сейф и където и да ми паднеше погледа знаех наизуст разположението на всеки нит, на всеки детайл от съоръжението с което много отдавна бяхме неразделни приятели. Дишането ми така се участи че всяко вдишване и издишване ми причиняваше режеща болка. Като лавина се сипеха върху мен хиляди неща които ме сграбчваха където сварят като с клещи и пореха плътта ми.
Беше ми студено. Господи, колко ми беше студено! Миналото шестваше победоносно и избутваше настоящето и аз инстинктивно знаех къде трябва да гледам. Шайбата с циферблата върху сейфа беше лице което ми се хилеше подигравателно и аз осъзнавах че познавам не само този сейф, но и стотици други. Познавах всеки един от тях!