Сега вече се почувствувах спокоен. Бях човек с памет като на новороден. Пет години бях блъскал мозъка си в напразни опити да открия миналото си, и когато най-после започна да изплува пред мен, не го исках.
Знаех че тя ме наблюдава отзад. Ръката ми се върна върху шайбата и оставих тялото си да следва някакви тъмни инстинкти изострящи чувствителността на пръстите ми и които даряваха слуха ми с някакво свръхрецепторно възприятие. Проседях коленичил двайсет минути докато изследвах защитата на сейфа и работех с шайбата докато чуя това което ми беше нужно, завъртях дръжката и отворих вратата му.
На най-долния рафта лежеше вестник отпреди десет години. На другия имаше кутия с тютюн. Издърпах горното чекмедже и там видях един розов билет с номер от магазина на Филбърт.
Гърбът ме болеше страшно от това превиване. Изправих се, затворих вратата и пъхнах билета в джоба си. Мисис Миноу пое обратно фенерчето и видях лицето й. Изглеждаше щастлива.
— Намери ли нещо?
— Да. Искате ли да го видите?
— Добре ли ще е да го видя?
— Сега не. По-късно може би, но не сега.
— Задръжте го. — каза тя. — И ви желая успех.
— Благодаря.
Дочух я как изхлипа когато излизах от стаята, но не ме последва. Върнах се обратно по същия маршрут и се вмъкнах зад кормилото. Продължаваше да вали и панталоните ми бяха подгизнали от блъскането в мокрите храсти.
Но вече не ми беше студено. А точно обратното. Дяволски горещо.
Момъкът зад щанда изобщо не беше променил цвета на лицето си. Както го бях оставил мъртвешки бял така го и заварих. Устата му беше пресъхнала въпреки непрестанното облизване и стърготини от гума покриваха целия рафт. Той пое билета скри се между стелажите където го чух да издърпва някакви чекмеджета и после се върна с голям кафяв плик. Той ми го плъзна по рафта без да продума нищо, взе двата долара такса за услугата и ги чукна на касовия автомат зад него.
Много бавно се обърна към мен. Изчаках го да се завърти с лице към мен защото исках да види очите ми. Неговите станаха стъклени и той кимна без да пророни дума и аз излязох.
Подкарах по улицата и след малко спрях под една улична лампа. Отворих плика. Съдържаше два еднакви позитива и един негатив на фотостатирано писмо. Беше написано на ръка и адресирано до Робърт Миноу.
Съдържаше следния текст:
Уважаеми господин Миноу,
Информирам ви с това писмо че в случай че умра то смъртта ми е била насилствена. Сред вещите ми ще намерите доказателства за връзката ми с Леонард Серво и фотографически доказателства за други които ще се окажат виновни за моята смърт.
Не беше много но беше предостатъчно. Пъхнах обратно документите в плика, повдигнах гумената постелка на колата и го пъхнах отдолу. Изобщо не личеше да има нещо отдолу.
Спрях пред един бар на улицата, влязох вътре и си поръчах пиене. Сервитьорът ми го донесе и ад си го взех с мен в телефонната кабина. Пуснах монета в автомата и си отпих от питието докато ме свържат с полицейското управление.
— Тук сержант Уокър. — обади се нечий глас.
— Търся капитан Линдзи.
— Изчакайте малко, ще ви свържа.
Две прещракания по-късно и Линдзи изръмжа в слушалката. Казах:
— Тук е Макбрайд, капитане. Имам новини за вас.
— И аз имам за теб. — Гласът му загрубя още повече. — Къде си?
— В центъра на града.
— Току що открихме твоя човек.
Сграбчих слушалката.
— Троя?
— Не, Логан. Открихме колата му блъсната в една пропаст н смачкана до неузнаваемост.
Не можех да си поема въздух. Думите му стояха като застинали в ушите ми и едва след малко ги осъзнах.
— Бил е… блъснат?
— Да. Така поне мисля аз. Всички други колеги мислят, че е бил мъртво пиян по време на случилото се.
— Беше се запил здраво… — започнах аз и спрях.
Линдзи ме прекъсна.
— Да усещаше се. И докторът каза същото. В колата имаше и друго тяло което не успяхме да идентифицираме. Беше буквално размазано.
— По дяволите, какво стана с Логан!
Гласът му изведнъж стана мек. Много мек.
— Логан е жив. Все още. Макар че ще е цяло чудо, ако не ритне канчето. В момента е в кома и никой не знае след колко време ще е в състояние да се разговаря с него.
Дъхът ми просвистя през зъбите.
— Кога се е случило?
— Очевидно предишната нощ. През цялото време е лежал в колата.
— А другото тяло?