— На мъж е. В момента работят върху него. Изтърсил се е от колата докато се е търкаляла надолу и накрая се стоварила върху него. Не е останало много от тялото му. Върху какво работеше Логан?
— Бих искал да знам. — казах бавно аз. — Бих искал да знам.
— Намерихме в колата до него плик с твоето име отгоре.
Допих си питието и оставих чашата до телефона.
— Да, сега вече наистина започва да се прояснява. — казах аз.
— Може би няма да направиш зле ако поразкажеш.
— Ще дойда направо при теб. Имам още малко време.
Окачих слушалката и върнах чашата на бара. Може би Линдзи щеше да се чуди какви ли ми бяха новините. Не трябваше да проговаря толкова бързо.
Тръгнах към вратата.
Блондинката в сепарето ми каза:
— Здравей, едри момко.
Тя се усмихна и юнакът до нея също се усмихна. С малко неприятна усмивка.
— Здравей, Каръл. — казах аз.
— Ще пийнеш ли по едно с нас?
— Благодаря, но бързам.
Тя излезе от сепарето като продължаваше да се усмихва на партньора си.
— Сега се връщам Хауи. Имам само да си кажем няколко думи с този юнак тук. Не възразяваш, нали?
Той повдигна рамене и кимна.
Усмивката й беше дяволита и тя ме притисна в ъгъла до автомата за продажба на цигари.
— Не се върна тогава при мен. — каза тя. — Чаках те цяла нощ.
— Освен снощи. — напомних й аз.
Тя кимна.
— Почувствувах се уязвена. И самотна при това. Можехме да се повеселим славно. Обичам известните хора.
— Моя тип известност?
— Особено. Ще дойдеш ли?
— Може би. Мислих си за нещо от по-рано. Исках да те питам дали си мяркала дружката на Серво?
Усмивката се стопи.
— Не бих могла да ти кажа.
— Тогава кажи ми нещо друго.
— Какво? Питай ме за каквото искаш.
— Кислородната вода не щипеше ли?
Дяволчетата пак надзърнаха от очите й и тя подръпна ципа на якето ми.
— Амонякът щипе, а не кислородната вода. Искаш ли да ти разкажа?
— Мога да дойда някой ден и да погледам как го правиш.
Отместих ръцете й и прекрачих край нея.
— Ела. — каза тя. — Тъкмо ще ми помогнеш.
Хотелът «Борови Градини» изглеждаше още по-порутен от предишния път, ако това въобще беше възможно. Минах покрай него веднъж и паркирах в една отдалечена от зданието алея. Всички прозорци бяха тъмни.
Бях на косъм от края на цялата история и не исках да поемам никакви рискове. Пресегнах се под седалката и измъкнах пистолета който бях пъхнал преди там. Опитах се да го пъхна зад колана но дръжката ме убиваше страшно неприятно в ребрата. Джобовете на якето ми не можеха да го поберат целия. Това не ми хареса. Ако ми се наложеше да се наведа напред можеше да се изплъзне от джоба и да се удари в пода, а нямах никакво желание да получа случаен куршум в корема при това от собствения си пистолет. На крачола на новите ми работни панталони имаше някакъв много интересен джоб в който пистолетът легна като у дома си. Закрих го с капачето на джоба и се измъкнах от колата.
Дъждът заплющя по лицето ми усилен от студения вятър. Още долитаха гръмотевици но пресвятканията по небето потъваха в облаците. Закрачих назад към сградата и свърнах в градината. Имаше нова табела забучена в земята. Вятърът беше разлепил единия край на листа и го пляскаше в дъската.
«Продава се. И. Хинъм, Риалтърс, Тел. 1402.»
Някой можеше да получи мястото на безценица, помислих си аз. Беше прокълнато. Със смъртно проклятие. Може би Лени серво щеше да се съблазни ида го вземе, след което да го превърне в поредната кръчма. Разположението му не беше лошо. Дори можеше да дава стаите от втория етаж под наем.
Вратата беше заключена. Трябваше ми шперц, но не носех, и нямах намерение да се церемоня с ключалката. Обвих си юмрука с носната кърпичка, разбих стъклото и повдигнах отзад резето. Минута или повече стоях и се ослушвах. Дъждът барабанеше по прозорците и дъхът ми издаваше слаб шепот в мрака. Не се чуваше нищо друго. Прекосих стаята, спрях и отново се ослушах.
Отговори ми само къщата.
Горе някаква врата се блъскаше в стената на равни интервали, като следваше поривите на вятъра отвън. От горния етаж долиташе слабо проскърцване на дърво, клоните на дърветата се удряха в прозорците.
Мебелите си стояха, небрежно наметнати с чаршафи и амбалажна хартия. Промъкнах се между белите възвишения, излязох в хола и стигнах до стъпалата. Всяка подробност от мястото ми беше толкова позната, сякаш го бях изучавал по чертеж преди това.
Опитах се да го проумея, но беше безсмислено. При посещението ми с Логан едва бях имал време да хвърля по един поглед докато слизах от стаята. По дяволите, изобщо не бях изучавал мястото.