Но дали беше така?
Какъв ли безсъзнателен инстинкт ми казваше какво да правя, ако изобщо беше инстинкт?
Спомнях си даже любопитните шарки по централната колона на витата стълба. На една стая беше изкъртена вратата от пантите. На килима се виждаше протритото място до стената където явно бе стоял някога телефонът.
Лицето ми се изкриви в гримаса и аз продължих нагоре. Колоната и килимът си бяха както си ги спомнях. Вратата която се блъскаше в стената беше изкъртената която не искаше да се затваря.
Стаята където видяхме тялото беше затворена, но незаключена, и аз влязох с мисълта че ще я видя сгушена на леглото, с глава скрита в рамото.
Нямаше я, разбира се, но разликата не свършваше дотук.
Някой буквално беше разпрал стаята, нарязал всичко на ситни парчета и после го беше струпал в средата на пода. Леглото, дрешникът и столът бяха разглобени и нечий нож беше обърнал с хастара навън дюшека. Поръбените сатенени краища на одеялата бяха превърнати на конфети разсипани по пода.
Дюшемето беше цялото изкъртено. Запалих клечка кибрит и хвърлих поглед в килерчето. Тапетите с имитация на кедър лежаха отпрани и разкъсани на кълба по пода. По цялата мазилка бяха стъргали с нещо остро в търсене на нещо зазидано.
Бяха се справили по-добре, отколкото ако аз го бях направил. Много по-добре. Толкова добре че беше безсмислено да търся повече.
Клечката догоря и аз запалих още една.
Тихичко изпсувах.
А отговорът се е криел тук. До неотдавна. Имаше фотографирани доказателства които щяха да изобличат истинския престъпник, и вече ги нямаше.
— Проклятие! — изрекох аз.
— Подобно нещо изпитахме и ние. Дръж си ръцете където са и се завърти. Бавно. Прави всичко бавно, ако искаш да живееш разбира, се. — обади се нечий глас откъм рамката на вратата.
Оказа се на Еди Пакман с тъпонос револвер в юмрука и зад него пъпчивият юнак от Шип он Шор който участваше в шоуто подмятайки автоматичен пистолет.
Тънкият лъч от фенерчето на пъпчивия обходи тялото ми в търсене на подозрителни издутини по дрехите ми. После за миг закачи и гипсираната ръка на Еди.
— Изглежда чист, Еди. — каза хлапето.
— Иди и провери, педал смотан. — изръмжа Еди. — Трябваше да си разбрал досега. Дай ми фенера. — и той го изтръгна от ръката на хлапака и го пъхна между пръстите на гипсираната си ръка.
На хлапето много не му държеше да се пише корав. Приближи се рачешката и неуверено до мен, опипа ми джобовете, потупа ме по гърдите и отстъпи назад.
— Нали ти казах, че е чист. — произнесе той с облекчение.
Пистолетът му се заби в кръста ми.
— Хайде, бабаит, тръгвай.
И аз тръгнах. Еди се дръпна встрани и ме пропусна край себе си.
— Можеш да хукнеш за някъде, ако искаш. Не си мисли обаче че няма да ти надупча гърба.
Стъклените му очи се впиха в мен. Бяха присвити и горяха от жажда за мъст, молейки се да направя макар и най-дребното движение което да му послужи за оправдание при превръщането ми в мишена. Приличаше на плъх, лицето му се беше превърнало в маска оголила хищно неравните му зъби.
Наистина бяха плъхове. Ето защо се бяха спотайвали. Сигурно бяха застинали в мига в който ме бяха чули да влизам чак докато влезнах в капана ми.
Хлапакът отново ме ръгна с пистолета и каза:
— Знаехме, че ще дойдеш тук, мухльо.
— Затваряй си устата, педал. — изръмжа Еди.
Очевидно пъпчивият тепърва имаше да се учи на занаят. Още не беше свикнал да го навикват.
— Затвори си твоята. За какъв по дяволите се мислиш?
Еди бързо му предаде първия урок с дръжката на пистолета. Чух как стоманата се сблъска с кост и момчето сподавено изстена. Нямаше да има нужда от втори урок. Подсмърча по целия път до колата на Еди където седна кормилото като притискаше окървавената си кърпичка към лицето.
На мен ми предоставиха почетното място на задната седалка. Със студеното дуло на пистолета на Еди опряно в ребрата ми. Той се извърна към мен седнал върху единия си крак и смях прогони за миг злобата от лицето му. Не откъсна поглед от мен докато тръгна колата и преди да усетя какво се кани да направи ръката му с гипсовата превръзка полетя към мен и се стовари върху главата ми отвратително хрущене което за малко не ми качи вътрешностите в устата и аз се провалих в черния кладенец на безсъзнанието.
Главата ми усилваше стократно всеки удар на сърцето ми. Провиснах напред с безсилното старание на безпомощните си да се заловят за нещо. Но нищо не успях да сграбча. Защото бяха превърнати в буци сурово месо и вързани зад гърба ми за облегалката на стола, безчувствени придатъци на раменете ми. Отворих очи и след малко неясните очертания на някакви предмети под главата ми се превърнаха в собствените ми крака. Краката ми потръпваха спазмодично, но бях щастлив че поне те бяха останали свободни.