Мръсният му кучи син дори си осигурил и застраховка. Междувременно взел акъла на Вера Уест с изключителните си качества на бизнесмен от висш ранг и по този си осигурява подкрепата й и когато идва големият ден на Лени Джони хуква да спасява Вера, а не себе си!
Боб Миноу също трябва да е бил нащрек през цялото време. А и не е могло да бъде иначе. Щом Лени е плащал за музиката и за аплодисментите на полицията и управата на града. И наистина на всички пипето им е щракало бързо. Но най-далеч е гледала Харлан. Бързо разбрала че когато Лени стане най-важната клечка, то работата й е спукана. Тя е била най-слабото звено във веригата.
Така че Харлан също взела някои предпазни мерки. Написала писмо на Боб Миноу и той се погрижил за него. Там било цялата засечка. Той не трябвало да го отваря докато тя е жива, но в един момент от разследването на Серво разбира че тя е била свързана с него.
И може би тогава е заподозрял каква е играта. Избързал и отворил писмото и разбрал колко бил прав. Не спрял до тук и го фотостатирал в случай че нещо се случи с оригинала. Не можел да поема повече рискове със сейфа си който на два пъти бил отварян с взлом.
Колкото повече го прекарвах през ума си толкова по-ясна ставаше картината. Застраховката на Харлан би била ефективна само при условие че Лени знае за съществуването й. Така той не би си позволил да я премахне. Първо е трябвало да се добере до писмото, и то колкото е възможно по-бързо.
И наистина е бил бърз. Миноу направил двойна проверка на източника и когато писмото му се върнало с потвърждението той не си губил времето тепърва да започва лова на престъпниците. Отишъл до канцеларията си, но някой който знаел къде ще бъде и че писмото е пристигнало с резултата от запитването се обадил където трябва и много скоро неканен гостенин споходил канцеларията на Миноу.
Това съм бил аз, казах на себе си. Не, Джони. Може би е отишъл да развали работата на областния прокурор и се е паникьосал. Разбира се подгоненият от закона няма време да разсъждава логически, нали? Така че се сдобил отнякъде с пистолет в случай че някой се опита да се отърве от него и отишъл да се срещне с Миноу.
Паника. Беше ми много трудно да си представя Джони изпаднал в паника. Момъкът правеше абсолютно всичко с ледено хладнокръвие.
Долових шум от стъпки отвън. Метал издрънча в метал и нечий глас изпсува приглушено. Отвори се и затръшна врата и нечии крака избумтяха по пода. После се отвори с трясък и вратата на стаята и на прага застана самият Лени Серво, и от шапката му се процеждаше вода над очите. Устните му бяха целите в струпеи, а лицето цялото отекло и раздуто. Еди Пакман и хлапака стояха плътно зад гърба му. Еди носеше пистолет. Лени държа ръцете си в джобовете докато ме гледаше, и после захвърли шапката си върху масата и свали дъждобрана си.
Знаех много добре какво ще последва и единственото нещо което успях да направя беше да се изплюя в лицето му преди да ми отметне назад главата с юмрука си.
— Мръсно вонящо копеле! — изрече той и отново ме удари.
Продължи да ме удря докато кокалчетата на ръцете му не станаха целите в кръв и тогава ме ритна с петата си в стомаха ми и се смя като луд докато аз повръщах на пода.
— Трябваше да си сложиш ръкавица, Лени. — каза Пакман. — Виж какво си направи ръкава.
Лени не му отговори. Продължаваше да ме гледа втренчено и дъхът му свиреше при всяко вдишване и издишване между зъбите.
— Къде е тя, проклет да си?
Устните ми бяха надути кървави балони.
— Кой?
— Вера! Говори, иначе ще проплачеш и майчиното си мляко!
Пожелах му нещо с две думи които не бяха «лека нощ».
— Няма да говори. Той е бабаит. — каза Еди.
Лени видимо се успокои. Разтри кокалчетата си и се облегна на масата. Обожаваше позата приседнал на ръба на масата с единия крака лениво люлеещ се във въздуха.
— Точно така. Бабаит. Никога не съм си мислил че действително ще е толкова корав.
— Нали затова са му дали медали в армията. — каза Еди.
Изправих си главата и на свой ред го изгледах. По кожата ми полазиха тръпки.
Очите на Лени се бяха превърнали в черни мъниста на ненавистта. Омразата му беше толкова страшна, че едва намираше думите да я изрази.
— Помниш ли какво ти казах преди пет години? Казах ти да се махаш от града и повече да не се връщаш. Казах ти веднъж че ще оставя Еди да те обработи с ножа си така че от теб да останат само парцалите ти, ако се върнеш, и ти се върна.
Тогава беше уплашен, Макбрайд. Дяволски добре знаеше тогава че не се шегувам. Но ти много забравяш. Или пък си мислел че не говоря сериозно? Еди е с много мръсно съзнание. Обича да гледа как тече кръвта. Умира да резне някой и да му пусне кръвчицата, а той да си седи отстрани и да гледа как му изтича кръвта на нещастника. Ето затова си го държа до мен Еди. Хората си го познават и поради това всички са внимателни с мен.