Еди беше отправил очи към тавана, които не виждаха нищо.
Пистолетът на Лобин беше най-добрият. Служебен. Имаше резервни патрони в колана му които също прибрах. Значката му още стоеше забодена на сакото му под дъждобрана. Щяха да си мислят че е загинал при изпълнение на служебните си задължения и можеше да го наградят посмъртно с медал или даже да го погребат с военни почести.
Излязох вън на дъжда и седнах зад кормилото на колата. Лимузината на Еди беше паркирана зад нея. Завъртях стартера, включих на скорост и потеглих. Недалече от къщата светлините на Линкасъл образуваха зарево под облаците.
Скоро светлините щяха да имат нормално работно време. А някой ден дори и градът можеше да се върне отново към нормално съществуване.
Но затова трябваше някой първо да умре.
Глава тринадесета
Часът беше три и пет. Спрях до едни бар където всички посетители се бяха скупчили в единия ъгъл и разгорещено спореха. Закрих си лицето с носната кърпичка преди да вляза в телефонната кабина, и се обадих на Линдзи в полицейското управление. Капитанът го нямаше там. Гласът от другия край ме посъветва ако е за нещо важно да го потърся у дома му и ми даде номера.
Беше важно и му се обадих в къщи. Гласът му прозвуча остаряло и уморено.
— Тук е Джони Макбрайд, Линдзи. Не е необходимо да изчакваш до края на седмицата.
Дъхът му за миг секна и после се изля върху слушалката.
— Какво стана?
— Серво е мъртъв. Един от компанията му е мъртъв. Приятелката му е мъртва. Един от твоите копои е мъртъв. Еди Пакман ги оплаква. Двете му ръце са натрошени и той дълго време ще ги оплаква. — И аз бях дяволски уморен. Нямах никакво желание да го запознавам с подробности. — Дръж главния път покрай реката. На брега има една стара къща и колата на Пакман е отпред. Не можеш да я пропуснеш.
— Какво стана, дявол да те вземе? — експлодира той в слушалката.
— Ти си ченгето. — казах му аз. — Ти разбери. Утре още някой ще бъде мъртъв и ако не го проумееш дотогава ще ти го кажа.
От устата му се изтръгна проклятие.
— Линдзи…
— На твое място не бих изпускал от очи твоето аверче Тъкър. Благодарение на него убиха Боб Миноу. Той е оставил прозореца отворен за убиеца да влезе и организирал всичко така, че Миноу да бъде там, готов да умре според плана му.
— Джони, — изграчи той, — ако ти не…
Отново го прекъснах.
— Разпознахте ли тялото на мъжа който е бил с Логан в колата му?
— Идентифициран е, по дяволите. Обадиха ми се преди двайсет минути.
— Нали е един бръснар на име Луут? Луут Туут?
Гласът му прозвуча леко недоверчиво.
— Точно… така. Жена му я няма и никой не е известил отдела за изчезвания на хора. Успяхме по бележката от пералнята. А ти как разбра?
— Не съм. Току що ми хрумна. Хрумна ми и още нещо. Другото е причината поради която ще се погрижа един убиец да умре още тази нощ.
Телефонът оттатък замлъкна и не ми оставаше нищо друго освен да окача слушалката.
Бях събрал всички отговори с изключение на един. Най-големият. Но и него разбрах. И знаете ли как? В другия ъгъл седеше мъртвопияна блондинка. Косата и беше толкова изрусена че беше почти като избелена, почти като тази на Каръл. Това ме наведе на друга мисъл, после лавинообразно се изсипаха и други, и вече всичко ми стана ясно. Абсолютно ясно. Знаех дори как да се уверя.
Но преди това трябваше да свърша още нещо.
Стигнах до къщата точно преди четири. Спрях пред вратата и натиснах звънеца. Тоя път го заварих по нощница вместо по бричове и беше бесен. Като ме позна ми отвори вратата, изгледа ме за момент, и после посегна към телефона.
Чукнах го зад ухото с дръжката на пистолета и го завлякох в кабинката му до вратата. Положих го внимателно на леглото и го завих до брадичката с одеялото. В края на краищата той само работеше тук.
После тръгнах по белокаменната пътека която ме изведе до къщата. В кабинета му който гледаше към двора светеше и аз натиснах звънеца.
Най-малко очакваше да види мен. Чакаше някой друг и това пролича за частица от секундата на лицето му.
— Здравейте, мистър Гардинър. — казах аз, прекрачих прага и ритнах вратата с крак.
— Малко е късно наистина, но…
Хейвис Гардинър облиза устните си и кимна късо с глава. Все още беше големец.
Затворих и вратата на стаята му по същия начин. Не, не седнах. Изчаках го да седне и останах прав като подпирах вратата. Никога повече нямаше да сядам. На стол.