Сандра Браун
Дългото очакване
1.
Поршето пълзеше бавно по улицата и приличаше на лъскава черна пантера. Прилепи се плътно до бордюра, а моторът му изръмжа дрезгаво и тихо подобно на хищник.
Марни Хибс бе коленичила върху плодородната пръст на цветната леха, копаеше около корените на кучия дрян и тъкмо проклинаше дребните бръмбарчета, които си похапваха тук поне по три пъти на ден, когато бръмченето на мотора привлече вниманието й. Погледна през рамо към колата и мигновено се паникьоса, щом видя, че спира пред дома й.
— Божичко, нима е толкова късно? — промърмори тя.
Изпусна градинарската лопатка, изправи се и започна да чисти влажните бучици пръст, полепнали но голите й колене.
Посегна да махне тъмния бретон от челото си и едва тогава разбра, че не е свалила градинарските си ръкавици. Бързо ги смъкна от ръцете си и ги пусна до лопатката, като не откъсваше очи от шофьора, който излезе от спортната кола и тръгна по входната алея.
Марни погледна ръчния си часовник и установи, че не е изгубила представа за времето. Той просто бе дошъл много преди определения час, поради което първото му впечатление от нея нямаше да бъде особено приятно. Тя бе зачервена, потна и мръсна и външният й вид изобщо не бе подходящ за среща с клиент. А имаше належаща нужда да получи тази поръчка.
Сигурно изглеждаше ужасно, но не искаше да проличи смущението й. Единствено самоувереното й и любезно държане щеше да й помогне да се справи с това неудобно положение.
Той беше все още на няколко крачки от нея, когато Марни го поздрави.
— Здравейте! — каза тя със сияйна усмивка. — Ние с вас явно сме объркали нещо. Смятах, че ще дойдете по-късно.
— Реших, че прекалявате с вашите дяволски игрички.
Обутите с гуменки крака на Марни се заковаха на място върху асфалтираната алея. Тя удивено наклони глава на една страна.
— Извинете…
— Коя сте вие, по дяволите?
— Мис Хибс. А вие за кого ме взехте?
— Никога не съм чувал за вас. Какво сте намислили, дявол да ви вземе?
— Аз ли?
Тя безпомощно се огледа наоколо, сякаш гигантските чинари в двора й можеха да дадат отговор на тези странни въпроси.
— Защо ми изпращахте всички тези писма?
— Писма ли?
Той несъмнено изглеждаше вбесен и нейното слисване само още повече го дразнеше. Нахвърли се върху нея подобно на ястреб върху полска мишка и Марни трябваше да се понаведе, за да го види по-добре. Слънцето светеше точно зад гърба му и очертаваше само силуета му.
Непознатият изглеждаше висок, спретнат, рус, облечен с панталон и спортна риза — стилно, безукорно облекло. Имаше черни лъскави авиаторски очила, които й пречеха да види очите му, но ако и те бяха така враждебни като изражението и позата му, не й трябваше да ги гледа.
— Не разбирам за какво говорите.
— За писмата, госпожо, за писмата. — Думите излизаха със съскане между здравите му бели зъби.
— Какви писма?
— Не се правете на идиотка.
— Сигурен ли сте, че не сте сбъркали адреса?
Той направи още една крачка напред.
— Не съм сбъркал адреса — изръмжа непознатият.
— Явно грешите. — Тя не обичаше да се отбранява, особено когато към това я принуждаваше съвсем непознат човек, и то заради нещо, от което нямаше и понятие. — Вие сте или смахнат, или пиян, но във всеки случай имате грешка. Аз не съм човекът, когото търсите, и настоявам да напуснете този двор, който е моя собственост. И то веднага.
— Вие ме очаквахте. Личеше си.
— Помислих, че ви пращат от рекламната агенция.
— Е, не ме пращат оттам.
— Слава богу.
Нямаше да й бъде приятно да работи с толкова опърничав и зъл човек.
— Вие дяволски добре знаете кой съм — каза той и свали очилата си.
Марни шумно си пое дъх и отстъпи крачка назад, защото наистина го позна. Притисна с ръка гърдите си, сякаш за да задържи лудешки разтуптяното си сърце.
— Ло! — възкликна тя.
— Точно така. Името ми е Ло Кинкейд. Точно както го бяхте написали на пликовете.
Беше направо шокирана, че го вижда след всички тези години да стои само на крачка от нея. Този път той не беше само познат образ от телевизионния екран или от вестниците. Бе човек от плът и кръв. Времето се бе смилило над тази плът, вместо да я съсипе.
Искаше й се да стои така и да не сваля поглед от него, но той се беше вторачил в нея с неприкрито презрение и сякаш въобще не я познаваше.
— Да влезем вътре, мистър Кинкейд — тихо предложи Марни.
Неколцина от нейните съседи, които бяха решили да използват слънчевия уикенд, за да поработят в градините си, бяха престанали да копаят и поливат и открито зяпаха неговата кола.
Тази част на Хюстън съвсем не беше така шикозна като някои от по-новите квартали. Повечето жители тук бяха на средна възраст и караха прилични затворени автомобили. Тук едно порше представляваше любопитна картина. А и доколкото си спомняха съседите, Марни Хибс никога не беше влизала в шумни спорове.