Като изруга, Ло излезе от горещата вана и зашляпа към кухнята, за да си налее още бира. Докато си пийваше от нея, а Венера клечеше благоговейно до мокрите му крака, той си мислеше колко много щеше да се промени животът му с появяването на този пораснал син. Броят на русите куклички трябваше значително да бъде намален. А когато му възложеха да пътува със следващата космическа совалка, кой щеше да…
— Това са щуротии! — възкликна той в празната къща. — Момчето сигурно дори не е мой син.
Но когато се отправи към банята, за да вземе душ, се усмихна, спомняйки си колко шумен, непокорен и прекрасен беше Дейвид и се намръщи, като си спомни как бе целунал жената, която Дейвид наричаше „мамо“ — намръщи се, защото тази целувка беше кратка, но разтърсваща. Направо му се зави свят тогава. Целувката бе една от причините, поради които тази вечер русата кукличка въобще не му се бе видяла привлекателна.
— Лека нощ, мамо.
Дейвид стоеше в рамката на вратата. Само една-единствена лампа светеше върху работната маса на Марни, която все още се помайваше около нея, опитвайки се да нахвърли идеята си за реклама на един бижутерски магазин.
— Толкова рано ли ще си лягаш тази вечер?
— Днес следобед направо ни съдраха от тренировки. Уморен съм.
Не му се скара, задето си служеше с такъв език. Тази вечер реши да се направи, че не го чува, защото знаеше, че той просто иска да види как ще реагира. Понякога липсата на реакция бе по-добра от всякаква реакция.
— Наспи се добре. И не забравяй, че утре трябва да окосиш моравата.
— Пет долара?
— Седем, ако събереш окосената трева.
— Дадено. — Той не си тръгна. Започна да чопли нещо в рамката на вратата — сигурен знак, че се готви да засегне някаква болезнена тема. — Всъщност Ло Кинкейд какво правеше днес тук?
Тя изпусна молива си и той падна на пода.
— Какво е правил тук ли? — попита със слаб глас. — Ти знаеш защо Ло дойде тук.
— Как така не ми каза, че си го поканила до дойде? Искам да кажа, че би трябвало да споменеш за това.
— Е, аз всъщност не го поканих. Аз хъм се обадих в НАСА и попитах дали ще ми разрешат да използвам неговото лице за онези скици. Предполагам, че те първо са искали да проверят как стоят нещата и затова са го пратили лично. Когато той се появи тук, аз бях не по-малко изненадана от теб.
Никога не бе лъгала Дейвид ако не смятаме стотиците случаи, когато той я бе питал кой е баща му. Тогава му отговаряше уклончиво, това бяха полезни лъжи, защото искаше да го предпази, а не абсолютни измислици като сегашната опашата лъжа.
— О, значи така е, беше направо невероятно, че се запознах с него. Нали е страхотен? — разпалено попита той.
— И още как.
— Смятах, че ще се държи надуто, но той изглежда като съвсем нормален човек.
— Той е нормален човек.
— Да, ама нали разбираш какво искам да кажа.
— Да, естествено.
— Мислиш ли, че ще си спомни за мен, че някога ще дойде пак у нас?
Марни се приближи до него и протегна ръка да приглади назад падналия на челото му перчем. Трябваше да се повдигне на пръсти. Не й беше приятно да си спомня колко бързо е пораснало момчето. Времето летеше толкова бързо. Толкова бързо.
— Съмнявам се, че някога ще го видим отново, Дейвид — нежно каза тя.
Мислите й неволно се насочиха към онова пътуване с колата му от кафенето до дома й, по време на което двамата мълчаха и се поглеждаха враждебно. Тогава тя набързо се бе сбогувала с Ло на тротоара. Той бе побързал да си тръгне веднага, разгневен от това, че си бе позволила да го нахока. Марни не съжаляваше за нито една своя дума. Той си го бе заслужил, защото намекна, че е лъжкиня и изнудвачка.
— На твое място не бих разчитала да го видя отново. Той е ужасно зает и се среща с толкова много хора.
— Знам — каза Дейвид, — но ми се стори, че му харесах. Нямаше ли да бъде страхотно, ако можехме да станем приятели с него?
Гърлото й се сви, но тя си наложи да се усмихне и силно го притисна към себе си.
— Най-добре е да вървиш да си лягаш. Имаш нужда от почивка. Големият мач ще се състои само след няколко дни.
— Ня-я-яма проблеми.
Както обикновено, той подскочи високо, удари тавана с длан и изхвръкна от стаята.
Марни се заслуша в топуркането му по дървените стъпала на старата къща, които той явно вземаше по две наведнъж. И вместо да се усмихне, както правеше друг път в такива случаи, избърса сълзите си.
Писма. Анонимни писма. От деня, в който Шарън й беше казала, че носи в утробата си детето на Ло Кинкейд, Марни все си фантазираше как това дете би могло да върне Ло Кинкейд в живота й. В нейните мечти това винаги ставаше поради някакви фатални обстоятелства — например Дейвид имаше нужда от присаждане на бъбрек или от преливане на кръв, — но не и заради едно нищо и никакво си писмо.