Но ето че Ло отново се бе появил в живота й. Беше съвсем реален и още по-невероятно красив. Лазурната синева на очите му не бе помръкнала и ако се бяха променили, то те изглеждаха още по-живи и ярки. Доверчивата му усмивка, тази отпусната и нахакана походка на летец-изпитател, начинът, по който слънцето блестеше в косата му — всичко това й беше до болка познато, защото от седемнайсет години бе заключено в сърцето й.
Образът му не бе избледнял въпреки страданията, които тя беше преживяла: смъртта на сестра си и баща си, тежкото състояние на майка си. Този образ я подкрепяше в житейската й битка — едновременно да завърши колеж, да работи и да се грижи за Дейвид. Той предварително осъждаше на гибел всяка нейна възможна сериозна любовна връзка.
Единственият мъж, когото някога бе обичала, отново имаше власт над живота й. За втори път бъдещето й беше в неговите ръце. Но сега той го съзнаваше.
Донякъде тя сама си бе виновна за изживяната тревога. Можеше просто да се изсмее на намеците му за тези писма, да отрече категорично, че ги е писала и да каже на Ло, че сигурно някой си прави груби шеги с него, някой изнудвач, който е забелязал приликата между него и Дейвид.
Но Марни смяташе, че няма моралното право да се измъкне така лесно. Съвестта й не й позволяваше да направи друго, освен да каже истината на Ло.
За нещастие от това как Ло щеше да реагира на тази истина зависеше страшно много. Ако Дейвид изведнъж разбереше, че Ло е неговият баща, за когото я бе питал толкова пъти, а Ло го отблъснеше? Тогава как ли Дейвид щеше да понесе това?
Или ако Ло решеше да признае сина си, щеше ли тя да може да живее без Дейвид? Той бе единственото хубаво, положително нещо в живота й. Ло й го беше дал. Сега Ло можеше да си го вземе.
Марни погледна ръката си, която бе изгорила с врялото кафе. Червенината вече избледняваше, но кожата й на това място все още малко лъщеше от маслото. Затвори очи и си представи как пръстите на Ло нежно галят ръката й. Неволно простена.
Обичаше Ло Кинкейд и тази несподелена любов й причиняваше ужасна болка. И сина му обичаше също толкова силно. Но Ло никога не е бил неин. А ето че сега тя рискуваше да загуби и Дейвид.
5.
Една диетична сода, моля.
— Нека да са две.
Щом чу гласа му, Марни рязко се обърна.
— Какво правиш тук?
— Купувам си сода — отвърна й той с нехайна усмивка. — И един пакет от тези пуканки, моля.
Човекът зад щанда им наля питиетата и донесе пуканките, без да откъсва очи от Ло.
— Не се ли познаваме отнякъде?
Ло му се усмихна широко.
— Може би.
Човекът продължаваше да изучава лицето му, докато му връщаше рестото от десетдоларовата банкнота. Марни се беше опитала да си плати, но след като той плесна ръката й и тя му отвърна със същото, бе принудена да се предаде.
— О, да, дявол го взел! — възкликна онзи и се изсмя. — Вие работите в Уолмарт, нали? На щанда за спортни стоки?
Усмивката на Ло стана несигурна, но това трая само миг.
— Точно така. А вие за кой отбор сте?
— За „Торнадо“.
— Чудесно.
После Ло избута Марни навън и я поведе към училищния стадион.
Тя успя да сдържи смеха си за известно време.
— Тихо де — изръмжа Ло. — Това се случва достатъчно често, за да не забравям да се държа скромно.
Видът му не беше никак скромен. По всичко си личеше, че е човек, който вижда света в краката си. Носеше бял панталон, морскосиньо поло, прилепващо плътно към широкия му гръден кош, спортна шапка с надпис „НАСА“ и авиаторски очила, които по-скоро привличаха вниманието на околните, вместо да го отклоняват от него. Както вървеше до него, Марни забеляза, че всички се обръщат след тях — навярно успяваха да го разпознаят или просто се възхищаваха от външността му.
— Благодаря за питието.
— Няма защо. Искаш ли малко пуканки?
— Не, благодаря.
Тъй като и двете му ръце бяха заети, той успя да си вземе с езика няколко пуканки от отвореното пликче.
— Получих още едно писмо.
— Така ли?
— Хъм-м-м. В същия ден, когато идвах да те видя. А сега откъде ще минем?
— Отиваме ей там долу, където всичко е в синьо и черно.
Кимна към онази част на стадиона, където зрителите най-шумно изразяваха неудържимия си ентусиазъм.
Той се отдръпна, за да й направи път и Марни го поведе по стръмните асфалтирани стъпала.
— Какво пишеше в писмото? — попита тя през рамо.
— Все същото. Ще поговорим по-късно за това. След като свърши мачът.