— Помислих си, след като ти не се обади повече по телефона и не намина на следващия ден, че…
— Че повече няма да ме видиш?
— Да — откровено отвърна тя.
— Това хареса ли ти или не?
— Не съм сигурна.
Когато дните отминаваха един след друг, а той не се обаждаше, Марни бе изпитвала двойствени чувства. От една страна, бе я обзело огромно облекчение. От друга страна, не можеше да понесе дори мисълта, че никога повече няма да го види.
Освен това трябваше да се справи с разочарованието на Дейвид, който изглеждаше съкрушен от факта, че неговият идол не бе сметнал за необходимо поне да звънне по телефона след първата им среща.
— Тук става ли? — попита Ло, като я побутна малко напред към близките скамейки.
— Чудесно.
Марни махна на родителите на съотборниците на Дейвид, повечето от които бяха престанали да викат и любопитно зяпаха Ло и нея. Никога не бе идвала с приятел на спортните празници на училището. През миналата пролет някои от жените бяха направили добронамерени опити да я сватосат за треньора на училищния футболен отбор, който беше ерген. Но Марни се дърпаше.
През този сезон той вече си имаше приятелка, която шумно насърчаваше отбора от мястото си на трибуните, и на Марни й бе спестено неудобството да търпи компанията му, която й натрапваха, като прибягваха до разни хитрини.
Никога не бе споменала на сватовниците си, че треньорът два пъти й се беше обаждал по телефона, за да й определи среща. И в двата случая Марни му отказа, като прибягна до такива неубедителни извинения, че той съвсем се обезкуражи и вдигна ръце.
Сега Ло се настани на пейката до нея и всяко нейно движение бе изложено на показ. Всички хора от близките десет реда бяха вперили очи в тях.
— Нещо ново около онази поръчка за корицата на телефонния указател? — попита Ло.
— Все още нищо. Все още стискам палци и чакам.
Тя му показа свития си юмрук. Ло я хвана за китката и вдигна очилата на челото си, за да види по-добре дланта й.
— Как е изгореното?
— Дори не се появиха мехури. Намазването помогна.
— Добре. — Той подържа още малко ръката й и я пусна. — Ти си като талисман на отбора — добави Ло и пъхна шепа пуканки в устата си. — Трябваше да си долу на игрището сред клакьорките.
Марни носеше къси черни панталонки и фланелка на сини и черни райета с надпис Майката на Дейвид над лявата й гръд.
— Всички майки носят фланелката на отбора.
— Но никоя не изглежда като теб.
Очите му не се виждаха зад очилата, но тя усещаше, че я оглежда. Стана й неудобно. Обърна лице към игрището.
— Ето го Дейвид.
— Кой номер е? О, ето го и него.
След леката загрявка преди мача Дейвид и неговите съотборници бавно се разпръснаха. Когато той зърна майка си и Ло, сините му очи така блеснаха, че Марни го забеляза дори от това разстояние. Дейвид се усмихна широко и им замаха ентусиазирано. Ло също му махна в отговор и му направи знак с вдигнат палец.
— Неговият отбор ще победи — отбеляза той.
— Откъде знаеш?
— Това момче е роден победител. По всичко му личи.
Към края на първото полувреме Марни вече се опасяваше, че предвижданията на Ло ще се окажат погрешни. Другият отбор водеше с един на нула. Това полувреме беше отчайващо и за двата отбора, имаше много голови положения, но все завършваха неуспешно. Зрителите по трибуните всеки миг щяха да изпаднат в истерия. Напрежението беше непоносимо.
Затова когато голото й бедро се докосна неволно до неговото, Марни рязко се дръпна. Сякаш всяко отделно косъмче по кожата му беше наелектризирано.
— Извинявай — задъхано каза тя.
— Няма нищо. — Марни неволно потърка с длан мястото, което се беше докоснало до него. Нищо че той добави: — Успокой се. Няма опасност да се заразиш при случаен контакт.
Марни престана да търка бедрото си и го изгледа намръщено.
— Харесва ли ти това? — попита тя.
— Кое? Случайният контакт ли?
— Да поставяш жените в неудобно положение.
— Всъщност неудобните положения никога не са били по моята специалност. Предпочитам сексуалните ми връзки да са колкото може по-неусложнени, за да успея да се съсредоточа върху основното.
В желанието си да заличи ехидната усмивчица от лицето му тя се насочи към сериозния проблем, който ги бе събрал днес.
— Какво пишеше в писмото?
Слънцето вече се бе спуснало много ниско и огромна сянка падаше върху пейките, където двамата седяха. Ло свали очилата си. Марни забеляза как развеселеният му поглед изведнъж потъмня и стана сериозен.
— Все същото.
— Още по-заплашително ли е? — попита тя, загрижена за сигурността на Дейвид.