— Не съвсем. Напомнят ми какъв празник ще настане за медиите, когато тази история за Дейвид излезе на бял свят. Не че е необходимо да ми го напомнят — добави той тихо.
— И за Дейвид това няма да е приятно.
— Знам — отвърна той с извинителен тон. — Не съм чак такъв егоист, за какъвто явно ме вземаш. Точно сега трябва да мисля логично, да бъда практичен и да не влагам никакви емоции. Единственият начин да пипнем този тип е да се опитаме да мислим като него. Прав ли съм?
Тя кимна. Ло веднага омекна.
— Аз представлявам голяма мишена, всеки би могъл да хвърли кал по мен. Който и да е авторът на тези писма, той е достатъчно интелигентен, за да проумее това и да го използва като преимущество. Той не е смахнат. Това е един добре обмислен план за проваляне на моята кариера.
— Разбирам, че тази работа би могла да направи живота ти неприятен, но не мога да си представя как разкриването на едно младежко прегрешение ще провали кариерата ти.
— НАСА си възвърна част от доверието, изгубено след инцидента с „Челинджър“.
— Главно благодарение на теб.
Той рязко сви рамене.
— Но ръководството ни все още го тресе треска. Няма да допуснат нито една грешка. Тези хора не желаят никакъв скандал. И ако снимката на незаконния ми син, когото не съм признал, се появи по кориците на жълтите вестници, какви според теб ще бъдат моите шансове да летя отново?
— И ти искаш това?
Изражението на лицето му подсказваше, че това е най-тъпият въпрос, който някога са му задавали.
— Да, дявол да го вземе. Броят на полетите е ограничен, екипажите са малобройни. Искам да летя колкото може повече, преди да остарея, преди в равномерната линия на поредната ми кардиограма да се появи някоя внезапна извивка, преди да ме измести някой млад пилот. О, да, искам да летя отново.
— Ти страшно много обичаш това, нали, Ло?
— Както обичам Адамовото си ребро, Рей Чарлс и секса.
— Струва ми се, че досега всъщност не разбирах колко си уязвим. И през ум не ми минаваше, че подобно публично изобличение би могло да се отрази на кариерата ти.
— Няма да ме уволнят. Но с тази лоша репутация ще бъда направо унищожен. Ще подготвям други за онова, което бих искал сам да върша. — Сви устни. — Онзи, който ме заплашва, знае колко е важно за мен да летя в космоса.
— Не съм аз — каза тя разпалено и машинално притисна длан към гърдите си. — За мен и за Дейвид би било много по-добре нещата да си останат такива, каквито са. Ако разбере, че ти си му баща, това само ще усложни живота му.
Ло се ядоса.
— Защо?
— Защото ти си това, което си, ето защо. Какво ще правиш с този пораснал син?
— Ще ходя и на други футболни мачове.
— И на по-малко партита.
— Виждам, че не пропускаш нищо.
Тя замълча. Не й се искаше Ло да разбере, че всяка сутрин най-напред преглеждаше вестниците, за да види дали не споменават за него по някакъв повод. Понякога се появяваше и негова снимка на светските страници.
— Ето че започва — каза тя и насочи вниманието му отново към игрището.
Преди да изминат и две минути от началото на второто полувреме, „Торнадо“ отбеляза гол, с което изравни резултата. Но времето бързо летеше и напрежението все повече нарастваше, докато най-после остана само една минута до края на мача. Както изглеждаше, щеше да има продължение. Всички зрители на стадиона бяха станали на крака, гласовете им бяха прегракнали от викане, а духът и енергията на играчите видимо спадаха.
— Ето застани тук, ще виждаш по-добре — каза Ло на Марни. Той я хвана през кръста и я повдигна, за да стъпи на пейката отпред. — Така по-добре ли е?
— Много по-добре.
За първи път след започването на мача тя виждаше добре цялото игрище.
— Не, не! — простена Марни заедно с всички останали наоколо, когато играчите на „Торнадо“ се опитаха да вкарат гол и топката премина на сантиметри от вратата. — Овладей топката, Дейвид! Вземи я от — Точно така! — изкрещя тя, като направи фуния с ръце.
Непрекъснато подскачаше върху пейката. За да й попречи да падне, Ло я държеше през кръста.
— Внимавай, ще паднеш — каза той, а после изруга, тъй като един противников играч успя да измъкне топката от Дейвид, който тъкмо приближаваше целта. — Вземи му я, Дейвид! Не го изпускай, не го изпускай…
— Давай, Дейвид, давай! — изкрещя Марни, когато Дейвид успя да измъкне топката измежду краката на двама играчи, без да ги фаулира. — Двайсет секунди! — извика тя. — Петнайсет, Дейвид! Помогнете му, момчета! Блокирайте онзи тип! Божичко, той прави това цял следобед, а те Рефер, това е фаул! — кресна тя и му се закани с пръст. — Къде са ти очилата? Десет секунди! О, по дяволите. Дейвид, направи нещо! Пет сек…