Последните й думи бяха заглушени от рева на зрителите, защото Дейвид изстреля топката право във вратата и успя да вкара победния гол. Истински хаос настъпи на игрището, около игрището, по трибуните на стадиона. Привържениците на отбора направо полудяха.
Марни и Ло викаха по-високо от всички. Обезумяла от радост, тя изведнъж се обърна и се приземи в ръцете му. Ло я вдигна, притисна я силно към себе си и започна лудешки да се върти между пейките.
— Не мога да повярвам, не мога да повярвам — напевно повтаряше Марни, като плачеше и се смееше едновременно.
Наведе лице към Ло и му се усмихна. И той й се усмихна. После усмивките им се стопиха и двамата се спогледаха въпросително. В погледите им се четяха различни чувства, но те бяха толкова силни, колкото и възторгът им в момента.
И двамата едновременно проумяха, че едната ръка на Ло подпира задните части на Марни, а другата притиска гърба й с разперената си длан. Ръцете на Марни бяха около шията му. Коленете й опираха в долната част на корема му, а гърдите й се намираха на равнището на устата му.
Ло бавно я свали долу и сега вече двамата размениха местата си — тя бе вперила поглед нагоре и го гледаше, без да мигне, с широко отворени невярващи очи. Бавно свали ръцете си от врата му, но дланите й се опряха на широкия му гръден кош.
Марни беше толкова слисана, че известно време само го гледаше втренчено. Ло изглеждаше също толкова удивен, но успя да се съвземе по-бързо от нея.
— Твоето хлапе е страхотен голмайстор.
— Благодаря — дрезгаво отвърна Марни.
Изведнъж осъзна, че все още го докосва и рязко свали ръцете си. Ло я пусна, но тя все още усещаше топлото му докосване върху задните си части.
— Искаш ли и ние да се включим в това меле?
Мачът бе свършил. Футболистите участваха в победната церемония. Всеки държеше в ръката си метална кутия с газирано питие, разтърсваше я силно, отваряше я и заливаше съотборниците си.
— Не бих го пропуснала — рече тя през смях. Двамата се спуснаха по стълбите, прехвърлиха се през парапета и затичаха по игрището. Дейвид ги пресрещна. Той възторжено сграбчи Марни в яката си потна прегръдка и я завъртя, почти както бе направил Ло преди малко.
— Ти беше чудесен, Дейвид, направо чудесен.
Тя силно го тупна по рамото и го целуна, от което Дейвид дори не се смути, защото беше прекалено възбуден.
— Добър удар — добави Ло и шумно го потупа по гърба.
После двамата си стиснаха ръцете.
— Благодаря ви, че дойдохте, полковник Кинкейд.
— Момчето, което вкара победния гол, би трябвало да ме нарича Ло.
Дейвид смутено кимна.
— Ло, ние всички отиваме да ядем пици. Целият отбор. Всички са поканени. Ще можеш ли да дойдеш?
— С най-голямо удоволствие.
Дейвид направи задно кълбо и нададе индиански боен вик.
— Добре, ще се видим тук след малко. Трябва да отидем да получим купата.
Тъй като той беше капитанът, двамата с треньора отидоха да получат наградата в центъра на игрището. Застанал плътно до Марни, Ло я прегърна през раменете и бързо я притисна към себе си, когато Дейвид пристъпи напред, за да произнесе тържествената реч с купата в ръце.
— Бих искал да благодаря на училищното ръководство, което ни подкрепяше през целия сезон. Всички ученици бяха страхотни! — От скамейките се разнесе оглушителен рев. Той изчака да затихне. — Бих искал да благодаря на треньора. Без него нямаше да се справим. — Родителите и играчите нададоха отново одобрителни викове. — Приемам тази награда от името на всички членове на нашия отбор. Напред, „Торнадо“! — извика Дейвид.
Ло се наведе и докосна с устни ухото на Марни.
— И в това го бива — каза той.
— Благодаря.
За щастие всички наоколо шумно празнуваха победата и това му попречи да види сълзите й. Тя почти бе съкрушена под тежестта на ръката му върху рамото си и от любовта към него и сина му, преизпълнила сърцето й.
Докато бавно отиваха към паркинга, тримата разгорещено спореха за начина, по който би трябвало да се придвижат до пицарията. Марни загуби с два на един.
— Същият резултат като на мача — рече тя примирено.
— Победените не бива да се сърдят — каза Ло, който беше изключително доволен от резултата от гласуването и въобще не се опитваше да скрие това.
Марни и Дейвид бяха отведени до лъскавата му четириместна кола.
— Колко коли имаш? — попита Дейвид от задната седалка на открития ландроувър, след като закопчаха предпазните си колани и потеглиха.
— Само тази и поршето.
— Съжалявам, че момчетата така те наобиколиха. Те направо се шашнаха. Тези хора не знаят как да се държат с такъв знаменит човек като теб — заяви Дейвид с престорено съжаление, което накара възрастните да се усмихнат. — Никой не можа да повярва, че ти просто си дошъл тук, за да ме гледаш как играя.