— Нямах нищо против да им дам няколко автографа.
— Те обикновено се скупчват около мама.
— Не е вярно! — възрази Марни.
— О, така ли? — попита Ло.
— Трябва да ги чуеш как говорят за нея — продължи момчето. — Всички са влюбени в мама.
— Дейвид Хибс, ще бъдеш ли така добър да престанеш да…
— Знаеш, че е така, мамо. — Той погледна към отражението на Ло в страничното огледало. — По-млада е от техните майки. И е много по-хубава от тях. Освен това не е толкова строга и не се кара като другите, направо е страхотна.
— Наистина ли? — сухо каза Ло.
— Да, няма шега. — Дейвид се намръщи. — Радвам се, че я харесват, обаче един тип се разплямпа, викаше, че искал да, хъм, да я съблече и да я вкара в леглото. Та трябваше да му ударя един.
— Дейвид! — ужасено извика Марни и се обърна назад, за да го погледне слисано. — Никога не си ми казвал за това.
— Не се притеснявай. Той е боклук, не ми е приятел. — А на отражението на Ло в огледалото каза: — През повечето време приятелите ми се отнасят добре към нея. Дразнят ме, като ми разправят, че била достъпна. — Той се изкиска. — Дори един тип от по-горните класове веднъж ме попита дали имам нещо против да я покани на училищния бал. Помислих, че се шегува. — Дейвид погледна към Марни. — Не те е канил наистина, нали?
— Разбира се, че не.
Той сви рамене и отново се обърна към отражението на Ло в огледалото.
— Сигурно няма нищо лошо в това, че искат да флиртуват с нея, след като тя всъщност не ми е истинска майка. Тя ми е леля. Истинската ми майка почина, когато бях на четири години.
— Ами баща ти?
Марни отново се врътна на мястото си, този път, за да погледне Ло в лицето. Очите й красноречиво го предупреждаваха да внимава.
Но Дейвид му отговори самоуверено. На този въпрос се налагаше да отговаря всеки път, когато се запознаеше с някого.
— Никога не съм го виждал, но мама казва, че това не е важно, защото аз съм личност и защото е по-важно накъде отиваш, а не откъде си дошъл. — Той посочи напред. — Ето оттук, Ло. Вдясно.
Вътре в ресторанта се носеше оглушителен шум. Нервният му собственик пребледня, когато невъздържаните играчи на „Торнадо“ се втурнаха вътре и започнаха да търсят свободни маси. Сервитьорите приеха поръчките и побързаха да сервират по една сода на всеки. Целият отбор се настани около една продълговата маса в средата на помещението, докато привържениците му, родителите и няколко групички от кискащи се момичета насядаха на околните по-малки маси.
Ло и Марни заеха една по-отдалечена маса. Така имаха право на известно уединение.
— За мен това сигурно е голяма чест — рече Ло. Марни избърса устните си с хартиена салфетка и отмести празната си чиния.
— Защо? Защото си поканен да отпразнуваш победата ли?
— Да. А и защото седя тук с най-привлекателното момиче.
— Дейвид преувеличава.
— Не мисля така. През цялата вечер улавям разни завистливи погледи. Какво има между теб и треньора?
— Нищо. Той си има приятелка.
— Но едва ли се е спрял първо на нея. — Марни го погледна с укор. Без да се стряска от това, той се наведе напред през масата и се взря в лицето й на трепкащата светлина на свещите. — Приятно ми беше да разбера, че по-младото поколение има вкус.
— Благодаря. Но това не ти дава право да задаваш такива хитри въпросчета на Дейвид. Ако ти трябва някаква информация, попитай мен.
— Добре. Колко са били?
— Кои?
— Мъжете.
— Не е твоя работа.
— Нямаш съпруг?
— Не.
— Защо така?
— Защо изобщо те интересува това? Аз не бих посмяла да те попитам колко жени е имало в живота ти, след като се срещнахме в Галвестън.
— Не бих могъл да ги преброя.
— Точно така.
— Но при теб случаят не е такъв, нали? Хващам се на бас, че мъжете, които са успели да се вмъкнат в леглото ти, се броят на пръстите на едната ти ръка.
Това жестоко засегна самочувствието й.
— Защо говориш така?
— Защото присъствието на Дейвид би попречило на една романтична връзка. Прав ли съм?
— Страшно много грешиш — отвърна тя със същия леден тон, с който го беше отпратила преди няколко дни. — Една романтична връзка би попречила на живота ми с Дейвид. Което означава, полковник Кинкейд, че вашият син е бил отгледан в морална среда.
— Все още не съм го признал за свой син.
— О! — слисано възкликна тя. — Предположих, че след като дойде на мача и реши да видиш Дейвид отново, вече си сигурен.
— Преди да предприема…
— Какво да предприемеш? — изплашено попита тя.